Джеймс Клавел - Вихрушка

— За мене чай, синко. Рано си станал. Къде е готвачът?

Вили вдигна рамене и постави чайника на печката:

— Закъснява. Реших да закуся рано. Ще си приготвя няколко бъркани яйца. Да ти направя ли и на тебе?

Скрагър изведнъж почувствува, че е страшно гладен.

— Става! За мене четири и две препечени филийки, пък ще обядвам нещо по-леко. Имаме ли хляб? — Погледна към Вили, който отваряше хладилника. Три хляба, много яйца и масло. — Аха, добре! Не мога да ям яйца без препечени филийки с масло. Вкусът им е друг. — Той погледна часовника си.

— Вятърът се е обърнал почти от юг и стига до тридесет възела.

— Носът ми подсказва, че ще отслабне.

— На мене и задникът ми подсказва, че ще отслабне, но пак си е гаден.

— Бъди спокоен, приятелю — засмя се Скрагър.

— Ще съм много по-спокоен с паспорта в джоба.

— Съвсем правилно, аз също — но планът си остава. — Когато снощи се прибра от сержанта, Воси и Вили го чакаха. Далече от любопитни уши той им разказа какво беше станало.

— По-добре да предупредим Анди — каза веднага Воси и Вили се съгласи. — Може би ще трябва да се откажем.

— Не — отвърна Скрагър. — Ето как виждам нещата: ако Анди не се обади за „Вихрушка“ сутринта, разполагам с цял ден, за да взема паспортите ни. Ако се обади, това ще стане точно в седем нула нула. Значи имам достатъчно време, за да стигна до участъка в седем и тридесет и да се върна до осем. Докато ме няма, вие задействате плана.

— Господи, Скраг, ще из…

— Ед, ще ме изслушаш ли? Ще тръгнем при всички случаи, но ще заобиколим Ал Шаргаз, където знаем, че ще си имаме неприятности, и кацаме в Бахрейн — там познавам началника на пристанището. Оставяме се на милостта му — може дори да ни се случи „авария“ на брега. Междувременно, щом се измъкнем от иранското небе, се обаждаме по радиото в Ал Шаргаз някой да ни посрещне и да ни плати гаранцията. Това е най-доброто, което мога да измисля, и така поне сме осигурени и в двата случая.

„Наистина е най-доброто“ — помисли си той, докато гледаше как Вили се суети край печката. Маслото в тигана започваше да цвърчи. — Нали щяхме да ги ядем бъркани?

— Така се бъркат. — Гласът на Вили беше напрегнат.

— Много добре знаеш, че не — рязко каза Скрагър. — Трябва да сложиш вода или мляко и…

— Слушай бе — сопна се Вили, — ако не ги искаш… Извинявай, не исках да се репча, Скраг. Извинявай.

— И аз съм прекалено нервен, приятелю. Няма проблеми.

— Те, ъ-ъ, така ги прави майка ми. Слагаш яйцата, без да ги бъркаш, белтъците се изпържват и тогава светкавично слагаш малко мляко и ги бъркаш. Така белтъците остават бели, а жълтъците — жълти… — Вили усети, че не може да спре. Беше спал лошо, сънува кошмари, имаше лошо предчувствие, а сега, на сутринта, не се чувстваше по-добре.

В ъгъла мъжът със зелената лента се размърда, миризмата на маслото стигна до носа му и той се прозя, кимна им сънливо, намести се по-удобно и отново заспа.

Чайникът кипна и Скрагър си направи чай, после погледна часовника си. Беше пет и петдесет и шест. Вратата се отвори и влезе Воси, изтърсвайки дъждовните капки от чадъра си.

— Здрасти, Скраг! Ей, Вили, дай кафе и две немного изпържени, а за гарнитура бекон и пръжки.

— Да ти приседне дано!

Всички се засмяха. Напрежението си казваше думата. Скрагър пак погледна часовника си. „Престани! Престани! — заповяда си той. — Трябва да си спокоен, тогава и те ще са спокойни.“ Личеше си, че и двамата са готови да избухнат.

Ковис: 6,24 сутринта.

Макайвър и Локхарт бяха в кулата и гледаха дъжда и надвисналите облаци. И двамата бяха с летателни костюми. Макайвър седеше пред радиостанцията, Локхарт беше застанал до прозореца. Не бяха запалили лампите — светеха само червените и зелените светлинки на апаратурата. Не се чуваше никакъв звук, само приятното бръмчене и не толкова приятното свирене на вятъра в счупените прозорци и тракането на антенните стойки.

Локхарт погледна ветромера. Двадесет и пет възела, на пориви до тридесет, от юг-югозапад. При хангара двама механици миеха и без това чистите 212, а също и 206, който Макайвър беше докарал от Техеран. В кухнята светеше. Бяха останали само няколко от кухненските работници, Макайвър беше казал на служителите и работниците да не идват в петък. След шока от бързата екзекуция на Есвандиари „за корупция“ не им трябваше втора покана, за да си тръгнат.

Локхарт погледна часовника си. Секундната стрелка се движеше безкрайно бавно. Отдолу мина камион. Още един. Вече беше точно шест и половина.