Джеймс Клавел - Вихрушка

— Мили Боже, как е станала?

— Боя се, че е доста гнило, просто инцидент. Бил в един ресторант, където били и няколко високопоставени аятоласи. Пластична бомба на терористи е хвърлила във въздуха цялата постройка и него заедно с нея, вчера на обед.

— Ужасно!

— Да. С него е бил капитан Рос. Той също е ранен. Мисля, че го познаваш, нали?

— Да, да, срещал съм го. Той помогна на съпругата на един от нашите пилоти да се измъкне от бъркотията в Табриз. Хубав млад мъж. Лошо ли е ранен?

— Не знам, всичко е малко объркано, но нашето посолство в Техеран вчера е уредило да го настанят в кувейтската международна болница, утре ще имам точен доклад и ще те осведомя. Сега, ти питаше дали можем да открием местонахождението на вашия капитан Ерики Йоконен… — Пауза и шумолене на хартия. Гавалан стискаше палци. — Тази вечер получихме телекс от нашия човек в Техеран, точно преди да тръгна от офиса. „В отговор на Ваше запитване относно капитан Ерики Йоконен Ви уведомяваме, че смятаме, че той се е измъкнал от похитителите си и сега заедно с жена си е в двореца на Хаким хан. Очакваме нов доклад утре, щом тези сведения се потвърдят.“

— Имаш пред вид Абдула хан, нали, Роджър? — Гавалан развълнувано покри с ръка микрофона и прошепна на Скот: — Ерики е спасен!

— Фантастично! — отвърна Скот, чудейки се каква е лошата новина.

— Телексът определено гласи Хаким хан — каза Нюбъри.

— Няма значение. Слава Богу, че е жив и здрав. — „И благодаря на Бога, че още едно голямо препятствие по пътя на «Вихрушка» е преодоляно!“ — Можеш ли да му предадеш едно съобщение от мен?

— Мога да опитам. Ела утре. Не мога да гарантирам, че ще стигне до него, положението в Азербайджан е доста неясно. Но, разбира се, можем да опитаме.

— Просто не знам как да ти се отблагодаря, Роджър беше много любезно от твоя страна, че ме осведоми. Ужасно съжалявам за Толбът и младия Рос. Ако има нещо, което мога да направя, за да помогна на Рос, кажи ми, моля те.

— Да, да, ще ти кажа. Между другото, думичката се знае — небрежно подметна Нюбъри.

— Моля?

— Да кажем, „Турбуленция“ — каза деликатно Нюбъри.

За момент Гавалан онемя, после се съвзе.

— О-о?

— Изглежда, че някой си мистър Касиги е искал да обслужвате от вчера „Иран-Тода“ и ти си му казал, че няма да можеш да му дадеш отговор до тридесет дни. Така че ъ-ъ… събрахме две и две и заедно с всички слухове ударихме в целта. Думичката се знае.

Гавалан се опиташе да запази хладнокръвие.

— Това, че не можем да обслужваме „Иран-Тода“, си е чисто делови въпрос, Роджър, нищо повече. Да се оперира, където и да било в Иран сега е дяволски трудно, знаеш го. Не мога да се занимавам допълнително и с бизнеса на Касиги.

— Наистина ли? — Тонът на Нюбъри беше унищожителен. После добави остро: — Ако това, което чуваме, е вярно, ние категорично, много категорично ви съветваме да не го правите.

— Сигурно не ме съветваш да подкрепям „Иран-Тода“, когато цял Иран се разпада, нали? — Галаван беше непреклонен.

Отново пауза. Въздишка. И после:

— Добре, не бива да те задържам, Анди. Може би ще обядваме заедно? В събота.

— Да, благодаря. Бих, бих искал — Гавалан затвори.

— Кое беше лошото? — попита Скот.

Гавалан му разказа за Толбът и Рос, а после и за „Турбуленцията“.

— Твърде близко е до „Вихрушка“, за да е шега.

— А какво е това за Касиги?

— Искаше два 212 от Бандар-е Делам веднага да започнат да обслужват „Иран-Тода“. Трябваше да се запъна.

Срещата им беше кратка и безцеремонна:

— Извинете, мистър Касиги, невъзможно е да ви обслужваме тази или следващата седмица. Не бих могъл да го обсъждам дори и за следващите тридесет дни.

— Моят президент би оценил това много високо. Разбира се, вие го познавате?

— Да, да, познавам го и ако можех да помогна, бих го направил. Извинете, но е просто невъзможно.

— Но тогава… можете да предложите някаква алтернатива? Аз трябва да получа хеликоптери.

— Какво ще кажете за някоя японска компания?

— Няма такива. Има ли… има ли някой друг, който да ми помогне?

— Не ми е известно. „Гърни“ никога няма да се върнат, но може би познават някого. — Беше му дал телефонния им номер и обърканият японец се беше втурнал да урежда нещо…

Гавалан погледна към сина си.

— Ужасен срам, но нищо не можех да направя, за да му помогна.

— Ако се знае думичката… — Скот издърпа вратовръзката през главата си. — Щом се знае думичката — знае се. И за това е още по-важно да се натисне копчето.