Джеймс Клавел - Вихрушка

— Добре. Значи всичко е уредено. Добре.

„Не е уредено“ — искаше да изкрещи ужасеният Руди.

— Мога ли да попитам колко, ъ-ъ, колко ще ни плащате по новия договор? — попита той. Чувствуваше се като глупак.

Затаки нарами оръжието си и стана.

— Споразумението ще изготви „Иран-Тода“. Благодаря. Капитане, ще се върна тук след първата молитва утре. Вие ще летите с един от двата хеликоптера, а аз ще ви придружавам.

— Зашеметяваща идея, полковник — внезапно избухна Поп Кели и на Руди му се прииска да го убие. — Няма нужда да идвате преди, осем, за нас така ще е по-удобно — ще имаме достатъчно време, за да пристигнем там, да кажем, в осем и петнадесет. Чудесна идея да работим за „Иран-Тода“, направо зашеметяваща. Винаги сме искали този договор, просто не можем да ви се отблагодарим, полковник! Фантастично! Всъщност, Руди, би трябвало да вземем всичките четири хеликоптера и да информираме момчетата веднага, за да спестим време! Да, сър, ще ги зарадвам вместо вас! — Той се втурна навън.

Руди се пулеше след него вбесен.

Край летището на Ал Шаргаз: 8,01 вечерта.

Нощта беше красива и мека, изпълнена с благоухание на цветя. Гавалан и Петикин седяха на терасата на хотел „Оазис“, в самия край на пустинята. Пиеха бира преди вечеря, Гавалан пушеше тънка пура и се взираше в далечината, където небето, пурпурночерно и осеяно със звезди, се срещаше с още по-тъмната земя. Димът се виеше нагоре. Петикин се въртеше в шезлонга си.

— Така ми се иска да можех да направя нещо повече.

— Така ми се иска старият Мак да беше тук, бих му счупил проклетия врат — каза Гавалан и Петикин се засмя.

Няколко от гостите бяха вече в ресторанта зад тях, сред колосаните покривки и искрящите чаши, под високия таван с олющена боя. „Оазис“ беше стар и разнебитен, строен в стил ампир, бивша сграда на Британското дипломатическо представителство от времето, когато Англия е била единствената сила в Залива, държала в подчинение пиратите и поддържала мира. Музика, древна като комбото, долиташе иззад високите врати — пиано, виола и контрабас; две възрастни дами и господин с побеляла коса на пианото.

— Господи, това не е ли „Чу Чин Чоу“?

— Позна, Анди! — Петикин се обърна и видя между вечерящите Жан-Люк, който бъбреше с Ногър Лейн, Родригес и няколко други механици. Отпи от бирата си и забеляза, че чашата на Гавалан е празна. — Още една?

— Не, благодаря. — Гавалан зарея поглед в дима. — Смятам да намина към метеорологичната служба, а после да хвърля един поглед на офиса ни.

— Ще дойда с теб.

— Благодаря, Чарли, но защо не останеш за всеки случай, ако ни потърсят по телефона?

— Разбира се, както кажеш.

— Не ме чакай за вечеря, ще дойда за кафето. На връщане ще се отбия в болницата, за да видя Дюк. — Гавалан стана, мина през ресторанта, поздравявайки хората си там, и влезе във фоайето, видяло и по-добри дни.

— Мистър Гавалан! Извинете ме, ефенди, но ви търсят по телефона. — Мъжът на рецепцията посочи телефонната кабина отстрани. Тя беше тапицирана с червен плюш, но нямаше климатична инсталация и не осигуряваше уединение.

— Ало? Тук е Гавалан — каза той.

— Здрасти, шефе, тук е Лиз Чен… само да докладвам, че ни се обадиха за двете партиди от Люксембург и че ще пристигнат късно. — „Партиди от Люксембург“ беше кодовото наименование на двата товарни самолета 747, които той беше поръчал. — Не могат да пристигнат в петък — гарантират едва за неделя, 16 часа.

Гавалан беше обезсърчен. Тези, които правеха чартърите, го бяха предупредили, че графикът им е много претоварен и е възможно двадесет и четири часово закъснение. Беше му много трудно да уреди самолетите. Очевидно беше, че не можеше да се обърне към никоя от авиокомпаниите, поддържащи редовни линии, обслужващи Залива или Иран, и трябваше да изтъква мъгляви причини за чартърите и техните товари.

— Веднага се връщай при тях и се опитай да уредиш по-ранна дата. Ще бъде по-безопасно, ако пристигнат в събота, много по-безопасно. Какво има още?

— „Импириъл Еър“ предложиха да поемат полетите на новите ни Х-63.

— Кажи им да се гръмнат. Друго?

— „Екс Текс“ са ревизирали офертата си за новите договори за Саудитска Арабия, Сингапур и Нигерия и са ги намалили с десет процента.

— Потвърди офертата с телекс. Уреди ми обяд с тузарите в Ню Йорк във вторник. Друго?

— Имам списъка с номерата на частите, който искаше.

— Добре, почакай. — Гавалан извади тефтерчето, което винаги носеше със себе си, и намери страницата, която търсеше. Там бяха написани сегашните ирански регистрационни знаци на останалите им десет 212, всички започващи с EP, означаващо Иран, после H за хеликоптер и накрая последните две букви. — Готова ли си? Почвай.