Джеймс Клавел - Вихрушка

— Какво ще решиш? — беше го попитала жена му Морийн на тръгване завчера призори. Абърдийн беше почти наводнен от изливащия се порой.

— Не знам, девойче. Мак има добър нюх, той ще ми помогне.

И сега Мак го няма! Мак е пощурял, Мак лети без медицинско, Мак е удобно вързан в Ковис и няма друг изход, освен „Вихрушка“. Ерики е Бог знае къде, а бедният стар Дюк е бесен, че са го свалили от графика, но имаше страхотен късмет, че дойде тук. Доктор Нът беше прав. Рентгеновата снимка показа, че няколко парчета от костта са пробили левия му дроб, а около половин дузина други застрашават артерията. Той погледна към часовника във фоайето. Осем и двадесет и седем — вече трябва да е излязъл от упойката.

„Трябва скоро да взема решение. Заедно с Чарли Петикин трябва скоро да реша.“ Той мина през вратата с надпис: „Вход забранен“, и тръгна по коридора с двойно остъклени прозорци по цялата му дължина. На перона 707 следваше водещата кола към стоянката, надписът на колата беше на английски и фарси. Няколко четиридесетместни витлови „Фокервулфа“ бяха стройно паркирани в редица наблизо, един джамбо на „Пан Ам“, част от обичайната евакуация в Техеран, и половин дузина частни реактивни самолети, между които и техният 125. „Иска ми се да е събота — помисли си той. — А може би не.“

На вратата на служебния им апартамент пишеше: „С-Г Хеликоптърс, Шейк Ейвиейшън“.

— Здрасти, Скот.

— Здрасти, татко. — Скот се ухили. Беше дежурен сам и седеше пред радиостанцията с книга в скута и с превръзка на дясната си ръка. — Нищо ново, освен това, че ти поръчаха да се обадиш на Нюбъри вкъщи. Да го избера ли?

— Един момент, благодаря. — Гавалан му подаде метеорологичния доклад. Скот го разгледа набързо. Телефонът иззвъня. Без да спре да чете, той го вдигна.

— „С-Г“? — Заслуша се за момент. — Кой? О, да. Не, няма го, съжалявам. Да, ще му предам. Дочуване. — Той остави слушалката и въздъхна. — Новото момиче на Джони Хог, Александра — Мануела я нарича „Горещата каша“, защото е сигурна, че той ще си изгори човката. — Гавалан се засмя. Скот вдигна поглед от доклада. — Просто не знам. Може да стане много добре, но ако вятърът се засили, може да стане напечено. В събота е по-добре от петък.

Сините му очи бяха вперени в баща му, който се взираше през прозореца. Пътниците слизаха от реактивния самолет.

— Съгласен съм — каза Гавалан уклончиво. — Има нещо… — Той спря, тъй като радиостанцията оживя:

— Ал Шаргаз, тук е Техеран, кабинетът на директора, чувате ли ме?

— Тук е Ал Шаргаз, кабинет на директора, чуваме ви не много ясно, но силно, продължавайте — отвърна Скот.

— Директорът Сиамаки иска да говори с мистър Гавалан незабавно.

Гавалан поклати глава и прошепна:

— Няма ме.

— Мога ли аз да приема съобщението, кабинет на директора? — каза Скот в микрофона. — Малко е късно, но ще се свържа с него, щом стане възможно.

Очакване. Атмосферни смущения. После ненавистният за Гавалан арогантен глас.

— Тук е управляващият директор Сиамаки. Кажете на Гавалан да ми се обади довечера. Ще бъда тук до десет и тридесет тази вечер или по всяко време след девет утре. Непременно! Разбрано?

— Ясно, кабинет на директора — каза Скот мило. — Прието. Край!

— Гаден глупак — промърмори Гавалан. — Какво, по дяволите, прави в кабинета по това време на нощта?

— Сигурно слухти, а ако възнамерява да „работи“ и в Светия ден — това е доста подозрително, нали?

— Мак каза, че ще изчисти сейфа от важни материали и ще изхвърли своя и резервния ключ в канавката. Обзалагам се, че тези педерасти имат копия — каза Гавалан раздразнено. — Трябва да чакам до утре за удоволствието да си побъбря с него. Скот, има ли някакъв начин да го хванем, че подслушва разговорите ни?

— Не, не и ако използуваме честотите на нашата компания, а те са всичко, което имаме.

Баща му кимна.

— Когато дойде Джони, напомни му да бъде утре на разположение да излети по всяко време. — Част от плана на „Вихрушка“ беше да се използува 125 като височинен УКВ ретранслатор за връзка с онези хеликоптери, които бяха оборудвани единствено с УКВ. — От седем часа нататък.

— Значи стартът е утре?

— Още не. — Гавалан вдигна телефона и избра. — Мистър Нюбъри, моля, мистър Гавалан отговаря на обаждането му. — Роджър Нюбъри беше служител в Британското консулство, който им беше помогнал много, улеснявайки получаването на разрешителните. — Здравей, Роджър, липсвал съм ти? Извинявай, не вечеряш, нали?

— Не. Радвам се, че се обади. Имам да ти съобщя две неща. Първо, малко лоши новини — току-що чухме, че Джордж Толбът е бил убит.