Джеймс Клавел - Вихрушка

— Сиера Едно, тук Ленгех. — Скрагър се обаждаше по плана. Макайвър въздъхна облекчено. Локхарт се навъси още повече.

— Ленгех, тук Сиера Едно, чувам те на пет и пет. — Гласът на Скот от Ал Шаргаз беше ясен, без смущения. Сиера Едно беше кодът за офиса на летището в Ал Шаргаз, Гавалан не искаше да привлича излишно внимание към шейхството.

Макайвър превключи на предаване.

— Сиера Едно, тук Ковис.

— Ковис, тук Сиера Едно, вие сте на пет и четири.

— Сиера Едно, тук Бандар-е Делам. — И двамата чуха, че гласът на Руди трепери.

— Бандар-е Делам, тук Сиера Едно, вие сте на пет и две.

След това станцията млъкна. Чуваше се само пращенето на статичното електричество. Макайвър изтри дланите си.

— Дотук добре. — Кафето му беше изстинало и имаше ужасен вкус, но той го допи.

— Руди. Беше малко напрегнат, нали? — попита Локхарт.

— Сигурен съм, че и моят глас е напрегнат. А и на Скраг. — Макайвър го погледна загрижено.

Локхарт не отвърна на погледа му, отиде и включи електрическия чайник. На бюрото имаше четири телефона — два вътрешни и два директни. Въпреки твърдостта си Локхарт провери единия от директните телефони, после другия. И двата още не работеха. „Мъртви от дни. Мъртви като мен. Няма как да се свържа с Шаразад, няма поща.“

— В Ал Шаргаз има канадски консул — дрезгаво изрече Макайвър. — Оттам могат да те свържат с Техеран.

— Сигурно.

Порив на вятъра разтърси картоните на счупените прозорци. Локхарт не обръщаше внимание на това, което ставаше отвън, мислеше си за Шаразад, надяваше се тя да дойде при него. Да дойде, но за какво? Чайникът засвири. Той го гледаше. Откакто напусна апартамента, беше заключил съзнанието си за бъдещето. През нощта то се върна отново, колкото и да се опитваше да му попречи.

От базата се чу първият призив на мюезина:

— Елате на молитва, елате при съвършенството, молитвата е по-добра от съня…

Бандар-е Делам: 6,38 сутринта.

Подгизнало утро, лек дъжд, по-слаб вятър от вчера. Руди Луц, Шандор Петрофи и Поп Кели седяха в караваната на Руди на тъмно и пиеха кафе. Марк Дюбоа стоеше пред вратата, за да пази от подслушвачи. Никъде в базата не се виждаха светлини. Руди погледна часовника си.

— За Бога, надявам се да е днес.

— Или днес, или никога. — Кели беше много мрачен. — Обади се, Руди!

— Още една минута.

Руди виждаше през прозореца търбуха на хангара и техните 212. Нито една от машините нямаше резервоари за далечни полети. Някъде в тъмното Фоулър Джойнс и тримата механици тихо товареха последните туби с резервно гориво, довършваха приготовленията, които бяха започнали предпазливо снощи, докато пилотите отвличаха вниманието на Нумир и постовете. Преди да си легнат и четиримата поотделно си бяха направили изчисления за далечината на полета. Разликите бяха от порядъка на десет морски мили.

— Ако вятърът се задържи с тази сила, всички сме в проклетото море — рече тихо Шандор. Трудно се чуваше поради музиката, но без нея не беше сигурно — Фоулър Джойнс беше забелязал Нумир да се навърта край караваната.

— Да — съгласи се Марк Дюбоа, — не стигат около десет километра.

— Може би да се откажем от Бахрейн и да се отклоним към Кувейт, а, Руди?

— Не, Шандор, трябва да оставим Кувейт открит за Ковис. Шест хеликоптера с иранска регистрация, и шестте да се насочат там? Ще се побъркат. Представяш ли си?

— Къде, по дяволите, са новите регистрационни номера, които ни обещаха? — попита Кели. Напрежението му растеше с всеки миг.

— Ще ни посрещнат. Чарли Петикин отива в Кувейт, Жан-Люк — в Бахрейн.

— Mon Dieu, това си е лошият ни късмет — каза с отвращение Дюбоа. — Жан-Люк винаги закъснява, винаги. Тези Pied Noirs, те мислят като араби.

— Ако Жан-Люк се издъни този път — закани се Шандор, — ще стане на кайма. Слушайте, за горивото. Може би ще успеем да вземем допълнително от „Иран-Тода“. Ще изглеждаме страшно подозрително, натоварени с толкова бензин само за да стигнем дотам.

— Обади се, Руди! Време е.

— Окей, окей! — Руди пое дълбоко дъх и взе микрофона. — Сиера Едно, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? Тук…

Щабът в Ал Шаргаз: 6,40 сутринта.

— … Бандар-е Делам, чувате ли ме?

Гавалан седеше пред станцията заедно със Скот. Ногър Лейн се беше опрял на едно бюро зад тях, Мануела седеше на другия стол. Всички бяха напрегнати, вперили поглед във високоговорителя, всички мислеха, че обаждането със сигурност означава неприятности, тъй като „Вихрушка“ изискваше радиомълчание преди седем нула нула и по време на самото бягство, освен при авария.