Джеймс Клавел - Вихрушка

— Кешеми? Сержантът?

— Да, Скраг. Точно той.

Скрагър отново изруга.

— Ако дъртият Кешеми каже, че трябва да чакаме до събота или до следващата събота, свърши тя! — В този район жандармите действаха все още както и преди, като военни, с изключение на това, че сега бяха свалили символите на шаха и си бяха сложили на ръцете ленти с надрасканото на тях име на Хомейни.

— Не ми поръчвайте вечеря — каза Скрагър и се изгуби в здрача.

В полицейския участък в Ленгех: 7,32 вечерта.

Жандармерийският ефрейтор се прозя и закима любезно, докато говореше на фарси на радиста на базата Али Паш, когото Скрагър беше довел със себе си, за да превежда. Скрагър чакаше търпеливо, свикнал прекалено добре с иранските нрави, за да ги прекъсва. Приказваха си вече половин час.

— О, вие питахте за паспортите на чужденците! Те са в сейфа, там, където трябва да бъдат — казваше жандармът. — Паспортите са ценни и ние ги държим под ключ.

— Съвършено правилно, ваше преподобие, но капитанът на чужденците би искал да си ги получи обратно, моля. Той казва, че са му необходими за смяната на екипажите.

— Разбира се, че може да си ги получи обратно. Нали са негова собственост! Нима той и неговите хора дълги години не са изпълнявали много милосърдни мисии в полза на нашия народ? Разбира се, ваше преподобие, веднага щом бъде отворен сейфът.

— А може ли да бъде отворен сега? Чужденецът би оценил много високо вашата любезност. — Али Паш беше също така учтив и бавен, чакаше жандармът да даде доброволно исканата информация. Той беше техеранец с приятна външност, към тридесетте, обучен в американското радиоучилище в Исфахан и работеше в „Иран Хеликоптърс“ в Ленгех от три години. — Без съмнение това ще бъде много учтиво.

— Разбира се, но той не може да ги получи, докато го няма ключът.

— А мога ли да се осмеля да попитам къде е ключът, ваше преподобие?

Жандармерийският ефрейтор махна с ръка към големия старомоден сейф, съвсем не на място в занемарената канцелария.

— Вижте, ваше преподобие, сам можете да се уверите, че ключът не е в ключалката. Най-вероятно сержантът го е взел да го съхранява.

— Изключително мъдро и правилно, ваше преподобие. Вероятно негово превъзходителство сержантът сега си е вкъщи?

— Негово превъзходителство ще бъде тук сутринта.

— В Свещения ден? Мога ли да изкажа радостта ни, че нашата жандармерия има толкова високо чувство за дълг, щом работи така усърдно? Предполагам, че няма да дойде много рано?

— Сержантът си е сержант, а канцеларията се отваря в седем и тридесет сутринта, въпреки че, разбира се, полицейският участък работи денонощно. — Жандармът изгаси цигарата си в пепелника. — Елате утре сутринта.

— О, благодаря, ваше преподобие. Ще имате ли нещо против още една цигара, докато обясня на капитана?

— Благодаря, ваше преподобие. Рядкост е да получиш чуждестранна цигара, благодаря ви. — Цигарите бяха американски и бяха високо оценени, но никой не го отбеляза.

— Мога ли да ви предложа огънче, ваше преподобие? — Али Паш запали и своята цигара и предаде на Скрагър това, което бяха говорили.

— Попитай го дали сержантът си е вкъщи сега, Али.

— Питах го, капитане. Той каза, че негово превъзходителство ще бъде тук сутринта.

Али Паш скри досадата си. Беше твърде учтив, за да каже на Скрагър, че още в първите няколко секунди беше разбрал, че този човек не знае нищо, няма да направи нищо и че целият този разговор и посещение са пълна загуба на време. И, разбира се, че жандармите биха предпочели да не бъдат обезпокоявани през нощта по такъв незначителен въпрос. Какво значение има? Губили ли са те някога паспорт? Разбира се, че не и какво ги интересува някаква си смяна на екипажи?

— Ако ми разрешите, ще ви дам един съвет, ага. Елате сутринта.

Скрагър въздъхна. „Сутринта“ можеше да означава и утре, и вдругиден. Нямаше смисъл да опитва отново.

— Благодари му от мое име и му кажи, че ще бъда тук рано-рано сутринта.

Али Паш се подчини. „Божа воля“ — помисли си жандармът. Беше уморен, гладен и притеснен, че беше изминала още една седмица, без да получат заплати, от месеци не получаваха заплати — а лихварите от пазара го притискаха да си плати дълговете и любимото му семейство беше на границата на гладуването.

— Shab bekhayr, ага — каза той на Скрагър. — Лека нощ.

— Shab be khayr, ага. — Скрагър чакаше. Знаеше, че сбогуването им ще бъде също толкова любезно и дълго усуквано, колкото и разговорът им.