Джеймс Клавел - Вихрушка

— По дяволите правилата на Дърк! — върна му удара Линбар. — Ти не си част от тях, нито пък наследник на Дърк, само тайпанът е такъв, за Бога, и какво съм се клел да спазвам, си е моя работа. Мислиш се за дяволски умен, но не си! Доходоносният стана член на Епископалната църква, миналата година се разведе и скоро ще се ожени в семейството — за една от моите племеннички с моята благословия — и ще бъде по-близък до рода, отколкото си ти. — Линбар се разсмя гръмогласно.

Гавалан не се усмихна. Нито пък Доходоносния Чой. Наблюдаваха се един друг, камъчето вече беше изплюто.

— Не знаех, че си се развел — изръмжа Гавалан, — щях да ти поднеса поздравленията си за… за твоя нов живот и назначение.

Врагът му каза само:

— Благодаря.

Сред общата суетня Скот се наведе да вдигне куфара на баща си, но Гавалан го спря.

— Не, благодаря, Скот, мога и сам. Иска ми се да взема един душ и да поспя два часа. Мразя да летя нощем.

— Джени е отвън с колата. — Скот беше забелязал умората на баща си още в първия момент. — Май си имал неприятности у дома?

— Не, не, никакви. Толкова съм щастлив, че си добре. Какви са новините тук?

— Всичко е окей, татко, върви според плана. Като по часовник.

В северните предградия на Техеран: 2,35 следобед.

Жан-Люк, елегантен както винаги в ушитата си по поръчка униформа и направените специално за него ботуши, слезе от таксито. Както беше обещал, той извади една стодоларова банкнота и внимателно я скъса на две половини.

— Voila!

Шофьорът разгледа отблизо своята половина от банкнотата.

— Само един час, ага! Моля ви, ага, само един час, не повече.

— Час и половина, както се уговорихме, а после ще ме закараш обратно на летището. Ще имам малко багаж.

— Иншаллах! — Шофьорът се огледа нервно. — Не мога да чакам тук — прекалено много очи. Един час и половин час. Аз съм зад ъгъла, там! — Той посочи напред и подкара колата.

Жан-Люк се качи по стълбите и отключи вратата на апартамент 4а. Жилището беше с южно изложение и гледаше към път с три платна. Беше негова собственост, макар че го откри и уреди Мари-Кристин, жена му, която отсядаше тук при редките си посещения. То се състоеше от спалня с голямо, ниско двойно легло, добре обзаведена кухня, хол с мек диван, имаше и хубава хай-фи уредба и магнетофон.

— За да им минава приятно времето на твоите приятелки, cheri, поне докато не внесеш някоя във Франция.

— Аз ли, cheri? Аз съм любовник, не вносител.

Той се усмихна доволен, че си е у дома, и мъничко ядосан, че трябваше да изостави толкова много вещи — уредбата беше една от най-добрите, записите — прекрасни, диванът — съблазнителен, леглото толкова издръжливо, виното, така ловко внесено контрабанда, и накрая — кухненските принадлежности.

— Espece de con — произнесе той на глас, влезе в спалнята и пробва телефона. Не работеше.

Извади един куфар от добре подредения вграден гардероб и започна бързо и експедитивно да опакова багажа си, тъй като вече беше обмислил всичко добре. Първо, неговите любими ножове и тигана за омлети, после шест бутилки от най-хубавите вина — останалите четиридесетина бутилки щяха да останат за новия наемател, временен наемател, в случай че някога се върне тук, който щеше да наеме от него целия апартамент от утре — плащане в надеждни френски франкове, авансово всеки месец и в Швейцария, както и една добра сума в наличност за повреди, също в предплата.

Подготвяше сделката постепенно още преди да замине в коледна ваканция. „Докато другите бяха като коне с капаци — засмя се ликуващо той, — аз изпреварих в играта. Е, разбира се, имам огромно предимство над останалите. Нали съм французин.“

Продължи щастливо да подрежда багажа си. Новият собственик беше също французин, стар негов приятел от посолството, който от седмици срочно и отчаяно се нуждаеше от добре обзаведена гарсониера за своята непълнолетна грузинско-черкезка любовница, която се кълнеше, че ще го напусне, ако не й намери отделна квартира, докато накрая той отстъпи. „Жан-Люк, мой най-скъпи приятелю, нека да я наема за една година, за шест месеца, за три — казвам ти със сигурност, че скоро единствените европейци, които ще живеят тук постоянно, ще бъдат дипломатите. Не казвай на никого, но го знам от най-високопоставен, достоверен източник от поверителните ни контакти с Хомейни и министерството! Честно казано, знаем всичко, което става — нали много от най-близките ми сътрудници са френско говорящи или възпитаници на френски университети! Моля те, умолявам те, аз просто съм длъжен да удовлетворя желанията на светлината на моя живот.“