Джеймс Клавел - Вихрушка

— Добър ден, ага — поздрави Макайвър и връчи декларацията на моллата, за да привлече вниманието му. Застанаха така, че да закриват стълбичката от погледа му. Ногър, Петикин и Жан-Люк бързо притичаха по нея и изчезнаха вътре.

Моллата прелисти декларацията, очевидно непривикнал към такива неща.

— Добре, сега проверка — каза той със силен акцент.

— Не е нужно, ага, всич… — Макайвър спря. Моллата и двамата пазачи вече бяха тръгнали към стълбичката. — Веднага щом се качиш на борда, Джони, включи двигателите — нареди той спокойно и ги последва.

Пътническият салон беше затрупан със сандъци, пътниците вече бяха заели местата си и бяха затегнали коланите. Очите им старателно отбягваха моллата. Той ги изгледа внимателно.

— Кои тези мъже?

— Екипажи за смяна, ага — бодро отвърна Макайвър. Вълнението му се засили, когато двигателите зареваха. Той махна напосоки към Жан-Люк. — За смяна на екипажи в Ковис, ага. — После забързано добави: — Комитетът от кулата иска веднага да тръгнем. Побързайте, моля.

— Какво има в сандъци? — Моллата отклони поглед към пилотската кабина, защото в този момент Джони Хог извика оттам на перфектен фарси:

— Извинете, че ви прекъсвам, ваше преподобие, по волята на Аллаха, но кулата ни нарежда да излетим веднага. С ваше позволение, ако обичате!

— Да, да, разбира се, пилот ага. — Моллата се усмихна. — Говорите много добре фарси, ваше преподобие.

— Благодаря, ваше преподобие, Аллах да ви пази и да благослови имама.

— Благодаря, пилот ага, Аллах да бди над вас. — Моллата излезе.

Макайвър се наведе към пилотската кабина.

— Какъв беше този номер, Джони? Не знаех, че говориш фарси.

— Не говоря — информира го Хог сухо и му предаде какво беше казал на моллата. — Просто назубрих тази фраза, мислех си, че може да ни бъде от полза.

— Шест плюс! — засмя се Макайвър. После снижи глас. — Като стигнеш в Ковис, накарай Дюк да уреди с Перкото да изтегли превозването на момчетата рано сутринта, ако е възможно. Не искам Киа да е там, когато излитат — измъкнете ги рано, колкото може по-рано, окей?

— Да, разбира се, бях го забравил. Много разумно.

— Желая ти безопасен полет — ще се видим в Ал Шаргаз. — Сияещ, той слезе и вдигна палец, докато те рулираха.

Щом излетяха, Ногър избухна в радостни възклицания.

— Успяхме! — и всички го повториха като ехо, с изключение на Жан-Люк, който се прекръсти суеверно, и Петикин, който чукна на дърво.

— Merde! — извика Жан-Люк. — Спести си поздравленията, Ногър, могат да те задържат на земята в Ковис. Запази радостните си възгласи за петък.

— Прав си, Жан-Люк — съгласи се Петикин, който бе седнал до прозореца и наблюдаваше отдалечаващото се летище. — Мак беше в добро настроение. Не съм го виждал толкова щастлив от месеци, а пък днес сутринта беше много ядосан. Странно колко бързо се променя настроението на хората.

— Да, така е. Ако бях на негово място, сигурно щях да побеснея от яд при такава промяна в плана. — Жан-Люк се намести удобно и се облегна назад. Мислите му се въртяха около Саяда и раздялата им, която се оказа мъчително сладостна. Той погледна Петикин и видя, че е много намръщен. — Какво има?

— Изведнъж се зачудих как Мак ще стигне до Ковис.

— С хеликоптер естествено. Останаха два 206 и един „Алует“.

— Том откара „Алуета“ в Ковис днес, а и не останаха никакви пилоти.

— Тогава ще пътува с кола. Защо?

— Не мислиш, че е толкова луд да подкара сам хеликоптера на Киа, нали?

— Ти имаш ли ум? Разбира се, че не, не е толкова… — Веждите на Жан-Люк се повдигнаха. — Merde, всъщност май наистина е доста луд.

В Главната квартира на Вътрешното разузнаване: 6,30 следобед.

Хашеми Фазир стоеше до прозореца на просторния си кабинет и гледаше към градските покриви и минаретата, към огромните куполи на джамиите сред модерните, стройни, многоетажни, хотели и сгради, заслушан в замиращите викове на мюезините преди залез. Уличните светлини бяха малко повече от обикновено. Чуваше се далечна стрелба.

— Кучи синове — промърмори той, а после, без да се обръща, добави остро: — Това ли е всичко, което каза тя?

— Да, ваше превъзходителство. „След няколко дни“. Тя каза, че е „напълно сигурна“, че французинът не знаел точно кога напускат.

— Трябваше да разбере. Каква небрежност. Небрежните агенти са опасни. Само 212, а?

— Да, за това беше сигурна. Съгласен съм, че е небрежна и трябва да бъде наказана.

Хашеми долови злобното задоволство в гласа му, но не допусна това да смути доброто му настроение, просто остави съзнанието си да блуждае в търсене на решение какво да прави със Саяда Бертолини и нейната информация. Беше много доволен от себе си.