Джеймс Клавел - Вихрушка

„Бедният ми стар приятел — помисли си тъжно Жан-Люк. — Слава Богу, че никога няма да ми се наложи да правя метани на жена — какъв късмет имаше Мари-Кристин, че се омъжи за мен, човека, който може мъдро да пази нейното щастие и богатство.“

Последните предмети, които прибра, бяха самолетните му прибори и половин дузина слънчеви очила. Всичките си дрехи бе подредил в един заключен шкаф. „Естествено компанията ще ме обезщети и ще си купя нови. Кому са нужни стари дрехи?“

Вече беше приключил, всичко беше чисто и подредено. Погледна часовника — цялата операция му беше отнела само двадесет и две минути. Чудесно. „Ла Дусе“-то в хладилника беше изстудено, тъй като фризерът все още работеше въпреки спиранията на тока. Той отвори бутилката и го опита. Прекрасно. Три минути по-късно се чу чукчето на външната врата. Идеално.

— Саяда, cheri, колко си красива! — каза той топло и я целуна, но си мислеше: „Никак не изглежда добре, уморена е и е изтощена“. — Как си, cheri?

— Простудих се, нищо особено — отвърна тя. Тази сутрин беше забелязала в огледалото тревожните бръчки и тъмните кръгове под очите си, а знаеше, че и Жан-Люк ще ги забележи. — Нищо особено и вече се оправям. А ти, cheri?

— Днес съм много добре, но утре? — Той вдигна рамене, помогна й да си съблече палтото, вдигна я на ръце с лекота и потъна в прегръдките й на дивана. Тя беше много красива и му беше мъчно, че я напуска. И Иран. „Като Алжир“ — помисли си той.

— За какво си мислиш, Жан-Люк?

— За шестдесет и трета година, когато ни изхвърлиха от Алжир. В известен смисъл точно както от Иран. Гонят ни по същия начин. — Той усети, че тя се размърда в ръцете му. — Какво има?

— Светът е толкова ужасен понякога. — Саяда никога не му беше разказвала за истинския си живот. — Толкова несправедлив — продължи тя, отвратена от спомена си за войната в Газа през шестдесет и седма и за смъртта на родителите си, после бягството — нейната история много приличаше на неговата — и най-вече катастрофата с убийството на Тимур и онези. Започна да й се повдига, като си представи малкия Ясар и това, което щяха да направят с него, ако тя не се държеше както трябва. „Само ако можех да разбера кои са те…“

Жан-Люк наливаше от виното, което беше поставил на масичката пред тях.

— Не е хубаво да сме толкова сериозни, cheri. Нямаме много време. Sante! 29 29 Наздраве (фр.). — Б.пр.

Виното беше студено, имаше изтънчения вкус на марковите вина.

— Защо? Няма ли да постоиш?

— Трябва да тръгна до един час.

— За Загрос ли?

— Не, cheri, за летището, а после към Ковис.

— Кога ще се върнеш?

— Няма да се върна — каза той и почувствува как тя настръхна. Но той я държеше здраво и след минута тя отново се отпусна, а той продължи — никога не бе имал причина да не й се доверява безусловно. — Между нас казано, Ковис е временна спирка. Ние се изтегляме от Иран, цялата компания — очевидно е, че сме нежелани, не можем вече да работим свободно, не ни се плаща. Бяхме изхвърлени от Загрос… един от механиците ни беше убит от терористи преди няколко дни, а на младия Скот Гавалан му се размина на милиметри. Така че се оттегляме. C’est fin 30 30 Свършено с (фр.). — Б.пр. .

— Кога?

— Скоро. Не знам точно.

— Ще… ще ми липсваш… ще ми липсваш, Жан-Люк — прошепна тя и се притисна още по-силно към него.

— И ти ще ми липсваш, cheri — каза той нежно, забелязвайки мълчаливите сълзи, рукнали по бузите й. — Докога ще останеш в Техеран?

— Не знам. — Тя се опита да прикрие мъката в гласа си. — Ще ти дам един адрес в Бейрут, те знаят къде да ме намерят.

— Ти пък можеш да ме намериш чрез Абърдийн.

Седяха на дивана, тя се бе отпуснала в ръцете му, часовникът на камината тиктакаше (обикновено толкова меко, а сега толкова шумно!), и двамата усещаха отлитащото време и наближаващия не по тяхно желание край.

— Хайде да се любим — прошепна тя, въпреки че не й се искаше, но знаеше, че той го очаква от нея.

— Не — каза той галантно, правейки се на силен за двама, убеден, че тъкмо легло очаква тя от него; а после щяха да се облекат и да бъдат разумни като французи, приключили любовната си история. Той погледна часовника — оставаха четиридесет и три минути.

— Не ме ли желаеш?

— Повече от всякога! — Ръцете му обхванаха гърдите й, а устните му се плъзнаха леко по врата й. Той усети лекия й приятен парфюм. Беше готов да започне.

— Радвам се — прошепна тя със същия сладък глас. — Радвам се, че и ти каза „не“. Желая те за часове, любими, не за минути, не сега. Бързането ще развали всичко.