Джеймс Клавел - Вихрушка

В Министерството на транспорта: 1,04 по обед.

В огромната зала беше студено въпреки горящите в камината дърва и министър Киа беше облечен в дебело, скъпо астраганено палто и подходяща за него шапка. Беше ядосан.

— Повтарям, имам нужда от транспорт до Ковис и настоявам вие да ме придружите.

— Утре не мога, съжалявам — отвърна Макайвър. С усилие се въздържаше да не покаже нервността си. — Ще бъда щастлив да ви придружа следващата седмица. Да речем, в понеделник и…

— Учуден съм, че след всичките ни съвместни операции, които съм ви осигурявал, се налага изобщо да спорим. Утре, капитане, или… или ще отменя всичките ви разрешителни за 125 — на практика днес ще го задържа на земята, заземен в очакване на разследването!

Макайвър стоеше пред широкото бюро, а Киа седеше зад него в голям резбован стол, който го правеше още по-малък.

— Не можете ли да го направите днес, ваше преподобие? Имаме един „Алует“, с който можем да ви закараме до Ковис. Капитан Локхарт тръг…

— Утре, не днес. — Киа се зачерви още повече. — В качеството ми на член на Съвета на директорите ти нареждам: ти ще дойдеш с мен, ще тръгнем заедно в десет часа. Ясно ли е?

Макайвър мрачно кимна, опитвайки се да намери изход от капана. Постепенно идеята изникна в съзнанието му.

— Къде желаете да се срещнем?

— Къде е хеликоптерът?

— В Дошан Тапе. Ще ни е нужно разрешение. За нещастие там има един майор Делами и един молла, и двамата са доста трудни, така че не виждам как ще го направим.

Лицето на Киа потъмня още повече.

— Министър-председателят е издал нови нареждания относно моллите и намесата им в гражданското управление и имамът се е съгласил на драго сърце. За тях двамата е по-добре да се държат прилично. Ще се срещнем с вас в десет сутринта и…

В този момент навън се чу силна експлозия. Те се втурнаха към прозореца, но успяха да видят само облак дим, който се издигаше на талази в студеното небе зад завоя на пътя.

— Май е поредната бомбена експлозия на кола — каза Макайвър отвратен. През последните няколко дни имаше няколко политически убийства и бомбени атентати, организирани от леви екстремисти, най-вече срещу аятоласи от висшето държавно управление.

— Мръсни терористи, дано Аллах изгори и тях, и бащите им! — Киа беше очевидно изплашен, което достави удоволствие на Макайвър.

— Цената на славата, господин министре — рече той със загриженост в гласа си. — Явно целта им са хората от високите места, важните люде като вас. Да… да… знаем, знаем. Мръсни терористи…

Макайвър се усмихваше през цялото време, докато се връщаше към колата си. „И така, Киа иска да отиде в Ковис. Ще се погрижа той непременно да стигне дотам, а «Вихрушка» да продължи по плана.“

Зад ъгъла главният път беше почти задръстен от отломки, една кола още гореше, други тлееха на пътното платно, там, където беше избухнала бомбата, в една от паркираните коли имаше дупка, предната част на близкия ресторант беше отнесена; някаква чуждестранна банка бе пуснала кепенците, навсякъде се бяха посипали разтрошени стъкла от витрините на съседните магазини. Имаше много ранени, убити или умиращи. Царяха агония и паника, носеше се зловоние от горящи гуми.

Движението и в двете посоки беше задръстено. Нищо не можеше да се направи, освен да се чака. След половин час пристигна линейка, а няколко Зелени ленти и един молла започнаха да регулират движението. След известно време махнаха на Макайвър да мине — за жалост напред. Като забави скоростта край руините сред хаоса и рева на движението, той не забеляза обезглавеното тяло на Толбът, полузаровено под развалините на ресторанта, нито пък разпозна Рос, облечен в цивилни дрехи. Рос лежеше наблизо в безсъзнание, опрян на стената, с разкъсано палто. От носа и ушите му течеше кръв.

Във фоайето на летището в Ал Шаргаз — отвъд Залива: 2,05 следобед.

Скот Гавалан беше сред тълпата, чакаща до митницата и имигрантската зона. Дясната му ръка висеше на превръзка през врата. По високоговорителя се чу съобщение на арабски и английски, а голямото табло за пристигащи и заминаващи затрака и започна да изписва разписанията и изходите за качване в самолетите, оживявайки цялата аерогара. Скот видя баща си да излиза през зелената врата, лицето му светна и той тръгна напред, за да го посрещне.

— Здравей, татко.

— О, Скот, момчето ми! — извика Гавалан, щастлив от срещата, и го прегърна внимателно, за да не засегне рамото му. — Как си?