Джеймс Клавел - Вихрушка

— Да, ага. Вие в отпуск ли отивате, или за празниците?

— Не, аз, ъъъ… ще остана с един от пилотите за няколко дни, така че се погрижи стаята ми утре да е изчистена. О, да, и по-добре ми дай твоя ключ, че не знам къде съм сложил моя. — Петикин протегна ръка, ругаейки, че не се бе сетил за това преди. Али Баба му го даде със странна неохота. — Капитан Макайвър иска апартаментът да е на негово разположение, той има работа и не желае да го безпокоят. До скоро виждане. Чао.

— Но, ага…

— Чао! — Той се увери, че Али Баба си е взел палтото, отвори вратата, почти го избута навън и отново я затвори. Погледна нервно часовника си. Беше почти пладне и все още нито следа от Макайвър, а трябваше вече да са на летището. Влезе в спалнята и се пресегна за другия куфар, също подреден, после се върна и го остави до първия, близо до входната врата.

„Два малки куфара и един сак — помисли си той. — Нямам кой знае какво след всичките тези години в Иран. Няма значение. Предпочитам да пътувам с малко багаж. Този път може би ще имам повече късмет и ще спечеля повече пари или ще започна друг бизнес, освен това съществува и Паула. Как, по дяволите, мога да си позволя отново да се оженя! Женен? Ти луд ли си? Всичко, което можеш да си позволиш, е да изкараш една любовна история. Да, но да ме вземат мътните, страшно ми се иска да се оженя за нея…“

Телефонът иззвъня и той подскочи кажи-речи до тавана — не можеше да свикне с пронизителното му звънене. Вдигна слушалката с разтуптяно сърце.

— Ало?

— Чарли, това съм аз — Мак. Слава Богу, че проклетият телефон работи, пробвах го наслуки. Забавиха ме.

— Имаш ли проблеми?

— Не знам, Чарли, но трябва да отида да се срещна с Али Киа — този мръсник е изпратил гадния си помощник и един от Зелените ленти да ме вземат.

— Какво иска Киа, по дяволите? — Вън из целия град се разнасяха пронизителните гласове на мюезините, които призоваваха правоверните на обедна молитва, и Чарли почти не чуваше.

— Не знам. Срещата ще стане след половин час. По-добре ще е ти да продължиш за летището, а аз ще се добера до него веднага, щом мога. Гледай да накараш Джони Хог да се забави.

— Окей, Мак. Какво става с твоите неща, в офиса ли са?

— Измъкнах ги рано тази сутрин, докато Али Баба хъркаше, и са в багажника на колата. Чарли, там в кухнята има един гоблен на Джени — „Долу царевичния говежди пай“. Бутни го в куфара си заради мен, моля те. Тя ще ми направи червата на жартиери, ако го забравя. Ако имам време, ще се върна, за да видя всичко ли е наред.

— Да изключа ли газта и електричеството?

— Господи, не знам. Остави ги, става ли?

— Добре. Сигурен ли си, че не искаш да те изчакам? — попита Чарли. Металните гласове на мюезините по високоговорителите увеличаваха безпокойството му. — Нямам нищо против да почакам. Може би ще е по-добре, а, Мак?

— Не, ти тръгвай. Ще дойда направо там. Чао.

— Чао. — Петикин се намръщи, после чу сигнала „свободно“ и набра офиса на летището. За негово учудване се свърза.

— „Иран Хеликоптърс“, ало?

Той разпозна гласа на отговорника по каргото.

— Добро утро, Адвани, на телефона е капитан Петикин. Пристигна ли вече 125?

— А, капитан Петикин, да, в зоната за изчакване е и ще кацне всеки момент.

— Там ли е капитан Лейн?

— Да, един момент, моля.

Петикин чакаше, чудейки се какво иска Киа.

— Ало, Чарли, тук е Ногър. Да нямаш приятели по върховете?

— Не, телефонът току-що проработи. Можеш ли да говориш насаме?

— Не, невъзможно е. Какво се мъти?

— Все още съм в апартамента. Мак ще се задържи, трябвало да се срещне с Али Киа. Аз съм вече на път за летището, а той ще дойде направо от офиса на Киа. Готов ли си да товариш?

— Да, Чарли, изпращаме двигателите за ремонт, както нареди капитан Макайвър. Всичко е според нарежданията.

— Добре, там ли са двамата механици?

— Да, и онези части са също готови за превоз.

— Добре. Доколкото виждам, няма проблеми.

— Все още не, стари приятелю.

— Довиждане. — Петикин затвори. Огледа апартамента за последен път и изпита известна тъга. Имаше хубави и лоши моменти, но най-хубаво беше, когато Паула му гостуваше. През прозореца забеляза далечен дим над Джалех и сега, след като гласовете на мюезините бяха заглъхнали, чу обичайната накъсана стрелба.

— Дявол да ги вземе всичките! — промърмори той. Стана и излезе с багажа си, после грижливо заключи вратата. Когато изкара колата от гаража, видя Али Баба да се шмугва бързо заднишком в един вход на отсрещната страна на улицата. С него имаше още двама мъже, които не беше виждал никога преди. „Какво, по дяволите, е намислил този негодник?“ — помисли си Чарли тревожно.