Джеймс Клавел - Вихрушка

— Не.

— Шаразад да си дойде вкъщи от апартамента на хана следобед — между другото, още една милостиня, — а ти напусни Иран незабавно. Твоят брак не беше ислямски, така че не е от значение — канадският брак ще се анулира.

— Шаразад никога няма да се съгласи.

— Така ли? Елате у нас точно в шест и ще решим окончателно този въпрос. След като напуснеш, аз ще уредя иранските ти дългове — не мога да си позволя да оставя големи дългове да тежат на доброто ни име. Точно в шест. Приятен ден.

Не си спомняше как се върна в апартамента, нито как й каза. После пак имаше сълзи и посещение у Бакраван същата вечер. Мешанг отново повтори това, което му беше казал, разярен от унизителните молби на Шаразад.

— Не ставай смешна, Шаразад! Престани да виеш, това е за собственото ти добро, за доброто на твоя син и за доброто на семейството. Ако заминеш с канадски паспорт, без редовни легални документи, никога няма да ти разрешат да се върнеш. Да живееш в Абърдийн? Бог да те пази, ще умреш от студ до един месец, а с теб и синът ти… Дойката Джари няма да дойде с теб дори ако той може да й плати — да не е луда, да напусне Иран и семейството си завинаги. Никога няма да ни видиш отново, помисли за това… помисли за сина си… — И отново и отново, докато Шаразад загуби способността си да говори свързано, а Локхарт бе смазан.

— Томи.

Това го извади от унеса.

— Да? — попита той, долавяйки стария тон в гласа й.

— Любими, ти завинаги ли ме напускаш? — попита тя на фарси.

— Не мога да остана в Иран — каза той, сега вече спокоен — нейното „любими“ му беше помогнало извънредно много. — Като ни закрият, за мен няма да има работа тук, нямам пари и дори ако сградата не беше изгоряла… е, никога не съм бил от тези, които живеят от подаяния. — В очите му нямаше измама. — Мешанг е прав за много неща: няма да видиш кой знае какъв живот с мен и си права да останеш. Разбира се, без документи ще бъде опасно да напуснеш, а трябва да мислиш и за детето, знам. Освен това… не, остави ме да довърша — спря я той меко. — Освен това още съществува НВС. — Това му напомни за братовчед й Карим. Още един ужас, който тепърва й предстоеше. Бедната Шаразад…

— Завинаги ли ме напускаш, любими?

— Днес заминавам за Ковис. Ще остана там няколко дни, а после отивам в Ал Шаргаз. Ще те чакам там, ще чакам един месец. Това ще ти даде време да премислиш всичко и да постъпиш така, както решиш. Можеш да се свържеш с мен с писмо или телекс чрез летището на Ал Шаргаз. Ако пожелаеш да дойдеш с мен, канадското посолство веднага ще го уреди, с предимство, това вече съм го уговорил… и, разбира се, ще поддържам връзка.

— Чрез Мак?

— Чрез него или по друг начин.

— Ти, ти развеждаш ли се с мен?

— Не, никога. Или ако искаш… нека го кажа по друг начин — ако мислиш, че това е необходимо за детето ни или по някаква друга причина, тогава ще направя, както ти пожелаеш.

Настана тишина. Тя го гледаше особено с огромните си тъмни очи, толкова млади и нежни, полупрозрачната й нощница подчертаваше сиянието на златистата й кожа, косите й се спускаха по раменете и гърдите.

Локхарт беше погълнат от своята безпомощност, умираше в душата си, с цялото си сърце искаше да остане, но съзнаваше, че вече няма смисъл. Всичко вече беше казано и сега всичко зависеше от нея. „Ако бях на нейно място, нямаше да се колебая, щях да се разведа, и преди всичко нямаше изобщо да се женя.“

— Сбогом… — каза той на фарси. — Сбогом, любима.

— Сбогом, любими.

Той взе якето си и тръгна. В следващия момент тя чу затварянето на входната врата. Дълго се взира след него, после замислено си наля кафе и отпи — горещо, силно, сладко и живително.

„Да бъде волята на Аллаха — каза си тя, сега вече успокоена. — Или ще се върне, или не. Или Мешанг ще се умилостиви, или няма. И в двата случая трябва да бъда силна, да ям за двама и да мисля за приятни неща, докато нося сина си.“

Счупи първото яйце. Беше идеално сварено и много вкусно.

В апартамента на Макайвър: 11,50 по обед.

Петикин влезе в хола с куфара си и се изненада, когато видя слугата Али Баба мързеливо да лъска бюфета.

— Не те чух да се връщаш. Струва ми се, че ти дадох свободен ден — рече той раздразнено и остави куфара на пода.

— О, да, ага, но има страшно много неща да се правят, апартаментът е потънал в мръсотия, а кухнята… — Буйните му вежди се повдигнаха.

— Да, да, вярно е, но можеш да започнеш утре. — Петикин забеляза, че слугата гледа куфара и изпсува наум. Веднага след закуска беше отпратил Али Баба за целия ден с указание да се върне в полунощ, което обикновено значеше, че той няма да се върне до следващата сутрин. — Сега се махай.