Джеймс Клавел - Вихрушка

Толбът въздъхна престорено:

— Добре, неофициално. Макайвър седна.

— Ние, ъ-ъ-ъ… днес прехвърляме главната си квартира в Ал Шаргаз.

— Много мъдро. И какво?

— Днес заминаваме. Целият останал чуждестранен персонал. Със 125.

— Много мъдро. И?

— Ние… ние закриваме всичките си полети в Иран. В петък.

Толбът въздъхна отегчено.

— Бих казал, че без персонал това се разбира от само себе си.

На Макайвър му беше трудно да каже това, което искаше.

— Ние… ние изтегляме всичките си хеликоптери в петък — този петък.

— Бога ми! — рече Толбът с нескрито възхищение. — Поздравявам ви! Как, по дяволите, накарахте този негодник Киа да вземе разрешителни? Сигурно сте му обещали доживотно членство в Кралската ложа в Аскот!

— Е, не, не сме. Решихме да не искаме разрешение, това е само загуба на време. — Макайвър стана. — Добре, до скоро виж…

Усмивката на Толбът изчезна.

— Без разрешителни?

— Да, вие сам знаете, че ще откраднат, национализират, присвоят хеликоптерите ни. Както и да го наречете, няма начин да получим разрешителни. Така че просто тръгваме — добави Макайвър надуто. — В петък тихомълком излитаме от кокошарника.

— О, Боже! — Толбът енергично заклати глава, пръстите му си играеха с една папка на бюрото. — Бога ми, страшно неблагоразумно.

— Няма друга възможност. Е, мистър Толбът, това е всичко, приятен ден. Анди искаше да ви предупреди, така че можете да правите каквото поискате.

— Какво, по дяволите, да правя? — избухна Толбът.

— Откъде да знам, по дяволите? — Макайвър беше не по-малко вбесен. — От вас се очаква да закриляте нашите съотечественици.

— Но вие…

— Аз просто нямам намерение да бъда изтласкан от бизнеса и точка по въпроса!

Толбът нервно барабанеше с пръсти.

— Струва ми се, че имам нужда от чаша чай — каза той и натисна интеркома. — Силия, две чаши от най-хубавия и мисля, че няма да ни навреди и малко „Нелсънс блад“ в запарката.

— Да, мистър Толбът — отвърна пресипнало секретарката и кихна.

— Наздраве — каза Толбът автоматично. Пръстите му престанаха да барабанят и той се усмихна приветливо на Макайвър.

— Много се радвам, че не сте ми казвали никога нищо, стари приятелю.

— И аз.

— Бъдете сигурен, ако чуя някога, че се занимавате с пандизчийски работи — как беше изразът? — а, да, да „забърквате каша“ — ще бъда щастлив да ви посетя от името на правителството на Нейно Величество и да се опитам да оправя бакиите ви. — Толбът смръщи вежди. — Едра кражба, Бога ми! Но ви желая успех, стари приятелю.

В апартамента на Азадех: 8,10 сутринта.

Старата домашна прислужница едва крепеше по коридора тежкия сребърен поднос със закуската — четири варени яйца, препечен хляб с масло, мармалад, две изящни чаши, изпускаща пара каничка кафе и фини египетски памучни салфетки. Тя остави подноса и почука.

— Влез.

— Добро утро, ваше височество. Салаам.

— Салаам — отвърна Шаразад глухо. Беше се подпряла на множеството възглавници на миндера, лицето й бе подпухнало от сълзи. През открехнатата врата на банята се чуваше шум от течаща вода. — Можеш да го оставиш тук, на миндера.

— Да, ваше височество. — Старата жена се подчини, погледна към банята и излезе.

— Закуската, Томи — извика Шаразад, като се опитваше гласът й да звучи ведро. Никакъв отговор. Тя сви рамене и подсмръкна леко с напиращи в очите сълзи, после вдигна поглед към Локхарт, който се бе върнал в спалнята. Беше се избръснал и облякъл в зимната си униформа — ботуши, панталон, риза и дебел, топъл пуловер.

— Кафе? — попита тя с колеблива усмивка. Мразеше упорития израз на лицето му и маската на неодобрение, която бе надянал.

— Ей сега — отвърна той без ентусиазъм. — Благодаря.

— Аз… аз поръчах да приготвят всичко така, както го обичаш.

— Изглежда вкусно. Ти започвай. — Той отиде до бюрото и започна да връзва вратовръзката си.

— Наистина беше чудесно от страна на Азадех да ни заеме апартамента си, докато я няма, нали? По-приятно е, отколкото вкъщи.

Локхарт я погледна в огледалото.

— Навремето не говореше така.

— О, Томи, разбира се, че си прав, но нека не се караме.

— Нямам намерение да се карам. Казах, каквото имах за казване, ти също. — „Казах й го“ — помисли си той, терзан от мисълта, че и тя е нещастна като него, но не беше в състояние да направи нищо повече. Този кошмар бе започнал преди два дни, когато Мешанг го беше предизвикал пред нея и Зара, и продължаваше и досега, като късаше нервите им и ги довеждаше до ръба на лудостта. Два дни и две нощи сълзи на отчаяние и повтаряне отново и отново: „Не се тревожи, ще се справим някак си, Шаразад“ — и после отново обсъждаха бъдещето. „Какво бъдеще?“ — запита той отражението си, искаше му се да избухне отново.