Джеймс Клавел - Вихрушка

— Закъсняваме — отбеляза Мимо уморено, гледайки залязващото слънце.

— Ще успеем — отвърна Джеспер. В страничния му джоб беше последният шоколад. Разделиха си го. — Тук много прилича на Швеция — каза той, вземайки завоя. Скоростта го ободряваше.

— Никога не съм бил в Швеция — каза Мимо. — Стигнахме!

Кладенецът беше в открита местност, вече в действие, добивайки около дванадесет хиляди варела на ден — петролното поле беше изключително богато. Над кладенеца имаше огромна колона от тръби и клапи, която го свързваше с основния петролопровод. На шега й казваха Коледното дърво.

— Той е първият, който изкопахме тук — рече Мимо разсеяно. — Преди ти да дойдеш.

Джеспер изключи двигателя. Тишината беше свръхестествена — тук не бяха необходими помпи, за да се извлече нефтът на повърхността, огромното налягане на газа, потиснато от нефтения купол на стотици метри под земята, го правеше вместо тях и щеше да го прави години наред.

— Нямаме време да го запушим както трябва, господин Сера — освен ако не искате да пропуснем посрещането ни.

Италианецът поклати глава и придърпа вълнената си шапка над ушите.

— Колко време ще издържат клапите?

Джеспер повдигна рамене.

— Би трябвало да издържат години — но само ако се наблюдават и проверяват от време на време, не знам. Безкрайно — освен ако газът не се надигне или някой от клапаните или пломбите не са повредени.

— Stronzo!

— Stronzo! — съгласи се Джеспер, направи знак на помощника си и заварчика и тръгна напред.

— Само ще го затворим, няма да го покриваме.

Снегът скърцаше под краката им. Вятърът си играеше с върховете на дърветата. Чуха шума от двигателя на завръщащ се от базата хеликоптер.

— Да свършваме.

Не виждаха хеликоптерната площадка и главната сграда на „Роза“, бяха на шест-седемстотин метра от нея. Мимо раздразнено запали цигара, облегна се на капака на колата и загледа тримата мъже, които работеха прилежно, борейки се с клапите — някои залепнали от студа. Напънаха големия гаечен ключ, за да ги разлепят, после дойде рикошетът на куршум в Коледното дърво и ехото от последвалото „траак“… отекна в гората. Всички замръзнаха и зачакаха. Нищо.

— Видяхте ли откъде дойде? — пошепна Джеспер.

Никой не му отговори. Пак зачакаха. Нищо.

— Да свършваме — подкани ги той и отново напъна с цялата си тежест върху ключа.

Другите пристъпиха да му помогнат. Изведнъж дойде нов изстрел и куршумът премина през предното стъкло на камиона, проби вратата на кабината, счупи екрана на компютъра и няколко електроуреда и излетя през другата врата. После пак настана тишина.

Наоколо нищо не помръдваше. Чуваше се само воят на вятъра и шума от двигателите на хеликоптера, който кацаше.

Мимо Сера извика на фарси:

— Ние просто затваряме кладенеца, ваши превъзходителства, за по-голяма сигурност. Закриваме го и напускаме.

Отново зачакаха. Никакъв отговор. И отново:

— Просто обезопасяваме кладенеца! За Иран — не за нас! За Иран и имама — това е ваш нефт, не е наш!

Отново очакване и никакъв звук, само този на гората. Клоните пращяха. Някъде далеч се обади птица.

— Mamma mia — въздъхна Мимо. Гласът му бе прегракнал от викането. После посегна към ключа, но куршумът профуча покрай лицето му — толкова близо, че той се отдръпна. Ключът се изплъзна от ръкавицата му.

— Всички в камиона! Да изчезваме! — Той отстъпи заднишком и се качи на предната седалка. Другите го последваха. Освен Джеспер. Той вдигна ключа, погледна разрушенията, които нарочно изстреляният куршум беше причинил на неговата кабина и на оборудването му, съзнанието му се замъгли, гневът му избухна, той запрати безсилно ключа към гората и се изправи за момент в цял ръст, знаейки, че е лесна мишена — но изведнъж всичко му беше станало безразлично.

— Лайнари проклети!

— Качвай се в колата — изкрещя Мимо.

— Лайнари проклети! — повтори Джеспер.

Ругатнята го успокои и той се метна на шофьорската седалка. Камионът потегли и когато се изгуби по пътя, по който беше дошъл, стрелба от двете страни на гората обсипа с куршуми Коледното дърво, огъвайки и пробивайки метала, пищейки в снега или небето. После настъпи тишина. След това някой се изсмя и извика:

— Аллааах-ул акбар…

Викът отекна. И после заглъхна.

Загрос Три: 6,38 вечерта.

Слънцето докосна хоризонта. Последните резервни части и багажът вече бяха натоварени. Всичките четири хеликоптера бяха готови — два 212, един 206 и „Алуетът“. Пилотите бяха готови. Жан-Люк се разхождаше нагоре-надолу — излитането бе отложено от Ничак хан, който своеволно се беше разпоредил всички машини да напуснат едновременно, с което направи невъзможно Жан-Люк да стигне до Ал Шаргаз тази вечер. Можеше да стигне до Шираз и да пренощува там, тъй като нощните полети в иранското въздушно пространство бяха забранени.