Джеймс Клавел - Вихрушка

— Следващата сонда е „Мария“, окей?

Джеспер се замисли за момент.

— По-добре да я оставим за накрая. „Роза“ е по-важна. — Той потисна още една прозявка. — Имаме да покрием два кладенеца там и един още работещ. Бедните копелета не са имали достатъчно време да измъкнат около два километра тръби, така че ще трябва да го закрием вътре с тях. Идиотска загуба. — Той закопча предпазния колан и се сгуши по-близо до вентилатора.

— Какво ще стане по-нататък?

— Както обикновено — засмя се младият мъж. — Като поискаш да го отвориш, пробиваме тапата и започваме да ловим тръбите една по една. Бавно, досадно и скъпо. — Още една голяма прозявка. Той затвори очи и почти веднага заспа.

Мимо Сера посрещна 206 на сонда „Роза“. Един 212 също беше кацнал на площадката, двигателят му работеше на малък газ. Пилотираше Жан-Люк. Няколко души товареха багаж и се качваха на борда.

— Buongiorno, Том.

— Здрасти, Мимо. Как е? — Локхарт махна за поздрав на Жан-Люк.

— Това са последните от моите хора, освен разпръснатите, които помагат на Джеспер. — Мимо Сера беше капнал от умора. — Нямаше време да измъкнем тръбите от Трета.

— Няма проблеми — ще я затворим както е.

— Si. — Изморена усмивка. — Помисли колко много пари можеш да изкараш, ако ги измъкнеш.

— Две хиляди триста и шестдесет метра! Може би ще ти дадем специална награда. — Засмя се Джеспер.

— Ще ви оставя да се оправяте. Кога да се върна? — попита Локхарт.

Джеспер погледна часовника си. Беше почти пладне.

— Ела в четири и половина. Окей?

— В четири и тридесет съм тук. Слънцето залязва в шест и тридесет и седем. — Локхарт отиде при 212.

Жан-Люк беше доста навлечен, за да се предпази от студа, но все пак успяваше да изглежда елегантен.

— Ще закарам тази група директно до Шираз — те са последните. Освен Мимо и твоя екипаж.

— Добре. Как е долу?

— Пълен хаос. — Жан-Люк гневно изруга. — Предчувствам катастрофа, още по-голяма катастрофа.

— Ти очакваш катастрофа през цялото време, освен когато спиш. Няма за какво да се притесняваш, Жан-Люк.

— Разбира се, че има. — Жан-Люк се загледа за момент в товаренето. Вече беше почти приключило — куфари, войнишки торби, две кучета, две котки и пълен товар от хора, чакащи нетърпеливо. После се обърна, снижи гласа си и каза сериозно: — Том, колкото по-бързо се махнем от Иран, толкова по-добре.

— Не. Загрос е просто изолиран случай. Но както и да е, аз все пак се надявам, че положението с Иран ще се уреди. — Ескадрилата изплува в центъра на съзнанието на Локхарт, също и Шаразад, и „Вихрушка“. „Оставям това на теб, Дюк — бе казал той малко преди да тръгне. — Можеш да уредиш случая по-добре от мен. Аз съм абсолютно против.“ — „Да. Това е твоя привилегия. Мак одобри пътуването ти до Техеран в понеделник.“ — „Благодаря. Видял ли се е вече с Шаразад?“ — „Не, Том, не още.“

„Къде, по дяволите, е тя?“ — помисли си той и нова тръпка премина по тялото му.

— Ще се видим в базата, Жан-Люк. Успешно пътуване.

— Напомни на Скот и Родригес да са готови, когато дойда. Трябва да се връщам бързо, ако ще летя до Ал Шаргаз тази вечер.

Вратата на кабината се затръшна, Жан-Люк се огледа наоколо и вдигна палец. Том потвърди, после отново се обърна.

— Излитам. Гледай Скот да се вмъкне на борда тихо, а? Не искам да ме застрелят в небето. Все още твърдя, че Скот беше целта им, никой друг.

Локхарт кимна мрачно и тръгна за 206. Той беше на път от Ковис, когато призори предишния ден се беше случило нещастието. По това време Жан-Люк ставал от сън и по една случайност погледнал през прозореца.

— Двамата бяха един до друг, носеха резервни части и товареха — му беше разказал той веднага щом кацна. — Само чух изстрелите и видях как Джордан се олюля и извика, улучен в главата, а Скот погледна към дърветата зад хангара. После Скот се наведе и се опита да помогне на Джордан — виждал съм достатъчно ранени и знаех, че бедният Ефър беше мъртъв, още преди да докосне снега. Последваха и други изстрели, три или четири, но не бяха от автоматично оръжие, по-скоро наподобяваха М-16 на автоматичен огън. Този път улучиха Скот в рамото, куршумът го завъртя, той падна в снега до Джордан и почти го скри от мен, а Джордан остана между него и дърветата. После стрелбата започна отново — целеха се в Скот, уверен съм.

— Как може да си сигурен, Жан-Люк?

— Сигурен съм. Ефър беше пряко в обсега на обстрела, съвсем точно, и пое всички куршуми — атакуващите не обстрелваха цялата база, просто се целеха в Скот. Грабнах моя пистолет и изскочих навън, не видях никого, но въпреки всичко стрелях към дърветата. Като стигнах до Скот, той се тресеше, а Джордан беше надупчен целият — улучен беше поне на осем места. Закарахме Скот на лекар — той е добре, Том, има рана в рамото, видях я с очите си, но е чиста, куршумът е излязъл.