Джеймс Клавел - Вихрушка

Локхарт веднага отиде да види Скот във фургона, който служеше за лазарет. Кевин Суини, докторът, каза:

— Той е добре, капитане.

— Да — повтори като ехо Скот. Лицето му беше бяло, май все още беше в шок. — Наистина съм добре, Том.

— Нека да поговоря за момент със Скот, Кевин — помоли Локхарт. Когато останаха сами, той попита тихо:

— Какво се случи, докато ме нямаше, Скот? Видя ли Ничак хан? А някой от селото?

— Не, никой.

— И на никого не си казвал за това, какво се случи на площада?

— Не, не, изобщо не съм. Защо ме питаш всичко това, Том?

— Жан-Люк мисли, че са се целили в теб, а не в Джордан или в базата, само в теб.

— О, Господи! Старият Ефър го е отнесъл заради мен?

Локхарт си спомни колко смутен беше Скот. Настроението в базата беше мрачно, всички още работеха като луди, опаковаха резервните части в сандъци, товареха двата 212, един 206 и „Алуета“ за днес, последния ден в Загрос. Единствената светла точка вчера беше вечерята — печен бут от прясно заклан див козел, който Жан-Люк беше приготвил с голямо количество вкусен ирански ориз и хорищ.

— Скарата е страхотна, Жан-Люк — беше го похвалил той.

— Без френския чесън и моето майсторство щеше да има вкус на стара английска овца!

— От селото ли го купи готвачът?

— Не, беше подарък. От младия Дариус — онзи, който говори английски. Той ни донесе цялото животно, заклано в петък, като подарък от жената на Ничак.

Изведнъж месото в устата му се вгорчи.

— От жена му?

— Oui. Младият Дариус каза, че го убила тази сутрин. Mon Dieu, не знаех, че е ловджийка, ти знаеше ли? Какво ти е, Том?

— Подарък за кого?

Жан-Люк се захили.

— За мен и за базата… всъщност Дариус каза: „Това е от каландарката за базата и в благодарност на Франция за помощта й за имама, нека Бог да го пази.“ Защо?

— Нищо — беше казал той, но по-късно го беше дръпнал настрана.

— Беше ли там, когато Дариус донесе козела?

— Да, да. Точно бях в офиса и просто му благодарих и… — Лицето на Скот побеля. — Сега, като се замисля, Дариус на излизане каза: „Щастие е, че каландарката е добър ловец, нали?“ — Мисля, мисля, че казах: „Да, идеално стреля.“ Голяма издънка, нали?

— Да — ако го прибавим към моята. Да ти кажа, сигурно е било организиран капан. И аз също паднах в него — сега Ничак сто на сто знае, че вече двама души могат да свидетелстват срещу селото.

Миналата нощ и целия днешен ден Локхарт мислеше какво да направи, как да измъкне себе си и Скот, но все още не беше намерил решението.

Разсеяно се качи на 206, изчака, докато Жан-Люк отлети и после излетя. Сега летеше над Пролома на грохналите камили. Пътят, който водеше към селото, все още беше затрупан под тонове сняг, довлечен от лавината. „Никога няма да го разкопаят“ — помисли той. Върху хълмистото плато пасяха стада кози и овце, пазени от овчари. Под него беше село Яздек. Той го заобиколи. Сградата на училището приличаше на рана в земята, черна сред белотата. На площада имаше селяни. Някои погледнаха нагоре за момент, после се върнаха към работата си. „Няма да ми е жал да напусна — помисли си той. — Не и след като Джордан беше убит тук. Загрос Три никога няма да бъде същата.“

Базата беше в хаос, пълна с хора — последните от превозените от други сонди, които трябваше да заминат за Шираз, а после извън Иран. Ругаещите, изтощени механици събираха резервните части, струпваха сандъците и багажа, който да бъде превозен до Ковис. Преди да успее да излезе от пилотската кабина, цистерната за зареждане вече беше пристигнала с Фреди Еър, наперено седнал на капака. Вчера, по предложение на Старк, Локхарт беше докарал Еър и още един пилот, Клаус Швартенегер, който да замести Скот.

— Сега аз ще го поема, Том — каза Еър. — Ти иди и хапни.

— Благодаря ти, Фреди. Как върви?

— Кофти. Клаус откара още един товар резервни части в Ковис и ще успее да се върне навреме за последния. На залез-слънце ще взема „Алуета“, той е пълен догоре и даже малко повече. Какво искаш да вземеш?

— 212. Ще кача Джордан. Клаус може да вземе 206. За Шираз ли тръгваш?

— Да. Имаме още време да стигнем дотам. Мислех си да взема петима пасажери вместо четирима за двата полета, а?

— Стига да са достатъчно дребни — и без багаж, и стига аз да не те видя. Окей?

Еър се засмя, от студа синините му изглеждаха почти морави.

— Те са толкова нетърпеливи, не мисля, че ги е много грижа за багажа им — едно от момчетата от сонда „Мария“ каза, че чул изстрели наблизо.

— Сигурно някой от селяните е ходил на лов. — Призракът на жената ловец с нейната мощна пушка, да не говорим за всички кашкаи — до един отлични стрелци, го изпълни с ужас. „Толкова сме безпомощни“ — помисли си той, но не даде израз на безпокойството си. — Успешно пътуване, Фреди. — Той отиде в кухнята и си взе малко горещ хорищ.