Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ага — рече готвачът нервно, останалите четирима помощници се бяха струпали около него. — Не сме получавали вече два месеца заплати — какво ще стане със заплатите ни и с нас?

— Вече ти казах, Али. Ще те върнем в Шираз, откъдето си. Днес следобед. Ще се разплатим там и възможно най-скоро ще ти изпратя дължимата ти компенсация за месеца. Ще поддържаш връзка с „Иран Ойл“, както обикновено. Когато се върнем, ще получиш отново работата си.

— Благодаря ви, ага. — Готвачът беше работил за тях около година. Беше слаб, бледен човек, имаше язва на стомаха. — Не искам да остана сред тези варвари — продължи той нервно. — Кога следобед?

— Преди залез-слънце. В четири часа започваш да чистиш и ще подредиш всичко добре.

— Но, ага, защо? Веднага щом напуснем, въшливите яздеки ще дойдат и ще разграбят всичко.

— Зная — каза Локхарт уморено, — но ти ще оставиш всичко чисто и подредено и аз ще заключа вратата, и може би те няма да го направят.

— Както Бог пожелае, ага. Но те ще го направят.

Локхарт се нахрани и отиде в офиса. Скот Гавалан беше там — с източено лице, с болезнено отпуснати ръце. Вратата се отвори. Влезе Род Родригес. Около очите му имаше тъмни кръгове, лицето му беше сиво.

— Здравей, Том, не си забравил, а? — запита той нетърпеливо. — Няма ме в декларацията.

— Няма проблеми, Скот. Род отива с HJX 24 24 Позивна на хеликоптера. — Б.пр. . Заедно с него и Жан-Люк отивате в Ал Шаргаз.

— Страхотно, но аз… окей, Том. Мисля, че е по-добре да отида в Ковис. Доктор Нът ще…

— За Бога, ти отиваш в Ал Шаргаз и точка по въпроса!

Скот почервеня от гняв.

— Да, добре, Том. — И излезе.

Родригес наруши мълчанието.

— Том, с HJX ли искаш да го откараме?

— Откъде да знам, по дя… — Локхарт спря. — Извинявай, вече не съм на себе си. Извинявай.

— Няма нищо, Том, всички сме така. Може би е по-добре да го изпратим празен, а?

Локхарт с усилие прогони умората си.

— Не, качи резервния двигател — и всички други резервни части за 212, за да попълним товара.

— Да, така ще е най-добре. Може би ти… — Вратата се отвори и Скот нахълта вътре.

— Ничак хан! Погледнете през прозореца!

По пътя се задаваха поне двадесет души. Всички бяха въоръжени. Други вече се разпръскваха из базата. Ничак хан идваше към ремаркето на офиса. Локхарт отиде до задния прозорец и го отвори.

— Скот, иди в моето бунгало, не стой до прозорците, внимавай да не те видят и не мърдай, докато не дойда да те взема. Бързо!

Скот непохватно прескочи през прозореца и затича. Локхарт затвори прозореца.

Вратата се отвори. Локхарт стана.

— Салаам, каландар.

— Салаам. Видяхме непознати в гората наблизо. Терористите сигурно ще се върнат и затова дойдох да ви пазя. — Очите на Ничак хан бяха сурови. — Както Бог пожелае, но ще съжалявам много, ако умрат и други, преди да напуснете. Ще бъдем тук до залез-слънце. — Ничак хан се обърна и излезе.

— Какво каза? — попита Родригес, който не разбираше фарси.

Локхарт му обясни и видя, че Род потрепери.

— Няма проблеми, Род — добави той, прикривайки собствения си страх. Нямаше начин да излетят или да кацнат, без да минат над гората — ниско, бавно и в обсега им. Терористи? Глупости! „Ничак знае за Скот, знае за мен и се обзалагам, че е разположил стрелци навсякъде и ако остане до залез-слънце, няма начин да се измъкнем, ще разбере на кой хеликоптер сме. Иншаллах, Иншаллах, но какво, по дяволите, да направя?“

— Ничак хан познава околностите — рече той спокойно. Не искаше да паникьосва Род — страхът и без това витаеше над базата, така че нямаше защо да прибавя още към него. — Той ще ни защитава, Род — ако има врагове. Опакован ли е резервният двигател?

— А? Да, Том, опакован е.

— Погрижи се за товаренето. Ще се видим по-късно. Няма нищо.

Локхарт дълго се взираше в стената. Когато дойде време да се връща в сонда „Роза“, той отиде да намери Ничак хан.

— Може би ще искате да видите, че сонда „Роза“ е закрита както трябва, каландар, нали тя е на ваша територия — покани го и макар че възрастният човек не искаше, за огромно негово облекчение той успя да го убеди с ласкателства да го придружи. С каландара на борда той знаеше, че е в безопасност, поне засега.

„Дотук добре — помисли си той. — Трябва да напусна последен. Докато не се измъкнем и аз, и Скот, трябва да действам много умно. Иначе ще изгубим прекалено много: Скот, момчетата, Шаразад — всичко.“

На сонда „Роза“: 5,00 следобед.

Джеспер караше бързо между боровете по пътя към последния кладенец, който трябваше да се покрие. До него седеше Мимо Сера, заварчикът и неговият помощник бяха отзад. Той си тананикаше, най-вече за да не заспи. Платото беше голямо, разстоянието между двата кладенеца — почти километър, природата — девствена и красива.