Джеймс Клавел - Вихрушка

Локхарт се метна в кабината. Искаше да избяга, мразеше това място, мразеше каландара.

— Понеже мразя лъжата.

— В името на Бога, няма ли да спрете писмото?

— В името на Бога, ще се погрижа това писмо да бъде изгорено. Справедливостта на Бога да е с вас, каландар, и с яздеките. — Той натисна стартера. Първият двигател се включи, витлата се завъртяха. Пак натисна. Сега се включи вторият двигател. Не откъсваше очи от Ничак хан. „Изгний в ада, старче — помисли си той. — Кръвта на Джордан тежи върху твоята съвест, и тази на Джани, сигурен съм в това, макар че никога не ще го докажа. А може би и моята.“

Изчака. Сега всички стрелки бяха на зелено. „Издигай се!“

Ничак хан гледаше как хеликоптерът се издига във въздуха, поколеба се, после бавно му обърна гръб. „Толкова е лесно да вдигна ръка — мислеше си той, — и толкова скоро неверникът и гърмящото му чудовище ще се превърнат в погребален огън, сипещ се от небето, а колкото до писмото — лъжи, само лъжи… Двама убити? Всички знаят, че сами са виновни за смъртта си. Да не би да сме ги канили? Не, те дойдоха да експлоатират земята ни. Ако не бяха дошли тук, щяха да са още живи в очакване да идат в ада, където им е мястото.“

Очите му не се откъсваха от машината. Имаше още много време. Той пушеше бавно, наслаждавайки се на цигарата, наслаждавайки се на съзнанието, че може да унищожи такава голяма машина само с едно повдигане на ръката. Но не го направи. Спомни си за съвета на каландарката, запали нова цигара от угарката и я изпуши. Чакаше. Скоро омразният шум на двигателите се отдалечи, заглъхна и той видя как малката машина в небето престава да кръжи и се насочва на югозапад.

Когато всички шумове от неверниците затихнаха, Ничак хан реши, че в неговия Загрос отново се е възцарил мир, и каза:

— Изгорете базата.

Скоро пламъците се издигнаха високо. Без съжаление той хвърли запалката в огъня и доволен тръгна към дома си.

Околностите на въздушната база в Бандар-е Делам: 9,16 преди обед.

Фургонът от Субару с отличителните знаци на „Иран-Тода“ на вратите летеше в проливния дъжд по пътя. Чистачките на стъклата подскачаха като луди. Пътят беше осеян с огромни дупки, наводнен на места, шофьорът беше иранец. Скрагър седеше неспокойно зад него, със затегнат предпазен колан, а в дъното радиомеханикът японец се държеше, доколкото можеше. През плискащия проливен дъжд Скрагър виждаше някакъв стар автобус, който се тръскаше пред тях, и покрай него — насрещните коли.

— Минору, кажи му да намали — обади се той. Младият японец се наведе напред и рязко заговори на шофьора на фарси. Онзи кимна безразлично, без да му обръща внимание, натисна с длани клаксона и продължи да го натиска, докато се отклоняваше, изпреварвайки автобуса, даде газ, когато трябваше да намали, удари спирачка, пак ускори и едва успя да мине през стесняващото се разстояние между автобуса и идващата отсреща кола. Клаксоните и на трите превозни средства виеха.

Скрагър отново тихо изруга. Сияейки, шофьорът, млад мъж с брада, отклони вниманието си от пътя и каза нещо на фарси, минавайки през огромна дупка. Водата оплиска стъклото. Минору преведе:

— Казва, че с помощта на Бога след няколко минути ще бъдем на летището, капитан Скрагър.

— С помощта на Бога дано стигнем цели, а не на петдесет парчета.

Скрагър би предпочел да кара сам, но не му беше разрешено, както и на никого от персонала на „Иран-Тода“.

„Считаме, че е правилно, капитан Скрагър, при състоянието на пътищата и правилата, и иранците — беше му обяснил Уотанабе, дежурният инженер. — Но Мохамед е един от нашите най-добри шофьори и е много надежден. До довечера.“

Скрагър с облекчение видя, че наближават летището. Зелените ленти охраняваха входа. Шофьорът не им обърна внимание, просто прелетя покрай тях и заля с потоци вода цокъла на двуетажната сграда на офиса.

— Аллах-ул акбар — рече той гордо.

Скрагър въздъхна облекчено.

— Да, Аллах-ул акбар — повтори той, разкопча предпазния колан, приготви си чадъра и се огледа наоколо.

За първи път беше тук. Голяма площадка, малка кула, някои от прозорците счупени, други заковани с дъски, двуетажната сграда на офиса още по-запусната, с безброй счупени прозорци, ремаркета на компанията С-Г, хубави хангари, сега затворени заради бурята, дупки от куршуми в стените на ремаркетата. Скраг подсвирна, спомни си, че му разказаха за битката тук между Зелените ленти и муджахидините. „Трябва да е било доста по-лошо, отколкото ми го представи Дюк“ — помисли си той.