Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ако Анди каже „давай“, аз тръгвам. Трябва да го направя — отговори Скрагър.

Пристанището на Бандар-е Делам: 3,17 следобед.

Фургонът на Скрагър отби от булеварда на огромния шумен град в някаква улица, после зави към площад с джамия. Мохамед шофираше както обикновено, натискаше клаксона почти постоянно. Дъждът беше поотслабнал, но денят все още беше мрачен. На задната седалка Минору дремеше под звуците на радиото. Скрагър гледаше разсеяно напред, имаше да мисли за толкова много неща — планове, кодове, ами Ерики? Бедният стар приятел! Но ако някой можеше да го направи, това беше той. „Заклевам ти се, стари приятелю, ще го направя някак си. Но какво ще стане с работа ти, ако ти или Анди не натиснете копчето? За това ще мисля утре.“ Не забеляза полицейската кола, която изскочи от една странична улица, занесе се по хлъзгавата повърхност и се блъсна в тях отзад. Мохамед не можеше да избегне инцидента, а скоростта на полицейската кола, прибавена към тяхната, ги запрати напречно на пътя срещу уличните сергии и тълпата — прегазиха една възрастна жена, главата на друга отхвръкна, имаше много ранени. После колелата попаднаха в канавката и от инерцията колата се преобърна и се блъсна в някаква висока стена. Чу се страхотен трясък на метал.

Скрагър инстинктивно закри лицето си с ръце, но последният удар блъсна главата му в страничната стена и го зашемети за момент. За щастие предпазният колан го защити от истинско нараняване. Шофьорът проби предното стъкло и сега беше наполовина вътре, наполовина вън от колата, тежко ранен. В задната част седалката беше предпазила Минору и той се окопити пръв, радиото все още беше в скута му. Сред виковете и общата бъркотия той успя да отвори вратата и изпълзя навън, прикриван от мелето от пешеходци и ранени. Не му обърнаха внимание — японецът от „Иран-Тода“ изглеждаше съвсем нормално на градската улица.

В този момент хората от полицейската кола, която се беше извъртяла полунапречно на пътя със смачкана предница, се втурнаха към тях. Проправиха си път през тълпата до фургона, хвърлиха поглед на шофьора, после отвориха другата врата и измъкнаха Скрагър.

Яростни крясъци „американец“, викове и шум. Скрагър все още беше полузашеметен.

— Бла… благодаря, аз съм… аз съм добре… Но те го държаха здраво и му викаха.

— За Бога… — изпъшка той. — Аз не карах… Какво стана, по дяволите…

Около него беше врява от фарси, паника, гняв. Един от полицаите му сложи белезници, после грубо го избутаха в другата кола, блъснаха го с ругатни на задната седалка и влязоха. Шофьорът потегли.

На другата страна на платното Минору напразно се опитваше да се промъкне през тълпата, за да помогне на Скрагър, но колата изфуча по улицата и той се спря обезсърчен.

Край Дошан Тапе: 15,30 следобед.

Макайвър шофираше покрай бодливата телена мрежа по празния околовръстен път на военното летище. Амортисьорите бяха разхлабени, а имаше много повече дупки от преди. Единият фар беше напукан и грубо подлепен, червеното стъкло на единия заден стоп липсваше, но двигателят все още издаваше приятен звук и гумите го носеха стабилно по повърхността. Насипи от сняг ограждаха пътното платно. Дори слънчев лъч не проникваше през облачната пелена, която едва ли беше на повече от четиристотин метра и закриваше всичко, освен полите на северните планини. Беше студено и беше закъснял.

От вътрешната страна на предното му стъкло имаше зелен пропуск и забелязвайки го, пъстрата група от Зелени ленти и постът на въздушните сили, разположени около портала, му помахаха и отново се скупчиха около огъня, за да се топлят. Той се отправи към хангара на С-Г. Преди да успее да стигне до него, Том Локхарт излезе през страничната врата, за да го пресрещне.

— Здравей, Мак — поздрави той и бързо се вмъкна в колата. Беше облечен в летателните си дрехи и носеше пилотската си чанта — току-що се беше приземил от Ковис. — Как е Шаразад?

— Съжалявам, че се забавих толкова много, движението беше ужасно.

— Виждал ли си я?

— Не, още не. Съжалявам. — Той забеляза, че Локхарт веднага се напрегна. — Минах отново рано тази сутрин. Някакъв слуга се обади на вратата, но, изглежда, не ме разбра. Ще те закарам там веднага щом мога. — Той отпусна съединителя и зави към портала. — Как беше Загрос?

— Отвратителен, ще ти разкажа след секунда — отговори Локхарт забързано. — Преди да тръгнем, ще трябва да докладваме на командира на базата.