Джеймс Клавел - Вихрушка

Мазарди си тръгна. Ерики сложи чайника да загрее вода за кафе и каза замислено:

— Азадех, приготви багаж за един ден. Тя го погледна втрещено.

— Какво?

— Ще вземем колата и ще отидем в Техеран. Тръгваме след няколко минути.

— Няма нужда, Ерики.

— Ако хеликоптерът беше в състояние да лети, щяхме да вземем него, но не може.

— Не се тревожи, мили. Руснаците винаги много са искали Иран и винаги ще го желаят — царете, Съветите, без разлика. Винаги са искали Иран, а ние никога не сме ги допускали и никога няма да ги допуснем. Не си струва да се безпокоиш заради няколко фанатици и един-единствен руснак, Ерики.

Той я погледна.

— Тревожа се заради американската флота в Турция, заради американския отряд със специално назначение и за това, защо КГБ мисли, че „аз и моята съпруга сме достатъчно интелигентни“, защо онзи беше толкова нервен, защо те знаят толкова много за мен и теб и защо „настояват“ за моите услуги. Иди и приготви багажа, скъпа, докато има още време.

Въздушната база в Ковис: 3,32 сутринта.

Предвождана от моллата Хусаин Ковиси, крещящата тълпа напираше към открития, облян в светлина портал и бодливата мрежа на оградата около огромната база. Нощта беше тъмна, много студена, всичко беше потънало в сняг. Бяха три-четири хиляди, повечето младежи, някои въоръжени, в първите редици няколко млади жени в чадори прибавяха своите викове към общата врява: „Бог е велик… Бог е велик…“. Оттатък портала, обърнати към тълпата, се бяха разпръснали взводове изнервени войници от охраната с готови пушки, имаше и резерви, всички офицери бяха с револвери. Два танка „Центурион“ чакаха по средата на пътя, готови за бой, двигателите им ръмжаха, командирът на лагера и няколко офицери стояха наблизо. Зад тях имаше камиони, натъпкани с още войници, фаровете им осветяваха портала и оградата — на един войник се падаха по двадесет-тридесет души. Зад камионите бяха хангарите, сградите на базата, казармите и офицерският стол, навсякъде налитаха купища нетърпеливи хора от обслужващия персонал, всички облечени набързо, тъй като тълпата беше пристигнала едва преди половин час с искания базата да им се предаде в името на аятолах Хомейни.

Командуващият лагера отново заговори по високоговорителя.

— Разпръснете се веднага! — Гласът му беше суров и заплашителен, но ревът на тълпата го надвика: „Аллах-ул акбар…“

Нощта беше облачна, дори южните склонове на покритите със сняг планини Загрос, издигащи се над базата, не се виждаха. Базата беше основната главна квартира на С-Г в Южен Иран, както и място на домуване за две ескадрили на Иранските военновъздушни сили със самолети F4, а от въвеждането на военното положение — и на бригада „Центуриони“. Зад оградата, на изток, на стотици акри се простираше гигантската рафинерия, високите комини бълваха пушек и огън в нощта — газът изгаряше във въздуха. Въпреки че целият завод беше в стачка и бе затворен, отделни райони от него бяха осветени: там беше основният състав от европейци и иранци, допуснати от стачния комитет, за да поддържат в безопасност рафинерията, подхранващите тръбопроводи и резервоарите.

— Бог е велик… — извика Хусаин отново, тълпата веднага поде вика и той отново влезе в главите и сърцата на войниците. Един от тях — стоеше на първия ред — беше Али Беведан, новобранец като всички останали, млад като всички останали, до неотдавна селянин като всички останали и като другите, извън оградата. „Аз съм на страната на Бога и съм готов да стана мъченик за Вярата и Пророка, да бъде благословено името му! — мислеше си той. — О, Боже, позволи ми да стана мъченик и да отида направо в рая, както е обещано на правоверните. Позволи ми да пролея кръвта си за исляма и Хомейни, а не да защитавам злите слуги на шаха!“

Живите слова на Хомейни пулсираха в ушите му, слова от касетата, която техният молла им беше пуснал в джамията преди два дни: „… Войници, присъединете се към братята и сестрите си в Божието дело, бягайте от казармите с оръжието си, не се подчинявайте на незаконните заповеди на генералите, свалете незаконното правителство! Служете на Божието дело, Бог е велик…“

Сърцето му заби по-силно, той пак чуваше гласа, плътния, дълбок селски глас на водача на водачите, който правеше всичко ясно: „Бог е велик, Бог е велик…“

Младият мъж не разбра, че вече вика с тълпата, че очите му са приковани към неговия молла, който беше оттатък портала, откъм страната на Бога, навън, водейки тези, които наричаше сестри и братя, които се бяха вкопчили във вратите и се опитваха да ги разрушат. Войниците се раздвижиха още по-нервно, гледаха го втрещено, без да смеят да кажат нищо, хвалебствията проникваха и в техните глави и сърца. Мнозина от вътрешната страна на оградата искаха да отворят вратата. Мнозина биха го направили, ако не бяха офицерите и сержантите им и неизбежните наказания, даже смърт — а всички знаеха, че тя ще е наградата за бунта.