Джеймс Клавел - Вихрушка

„Това също е нормално — помисли си Старк. — Тази страна си е тяхна. Но те я разрушават и ние сме въвлечени във всичко това, а сега и Мануела е тук.“ Той беше извънредно щастлив да види жена си, която пристигна преди пет дни с хеликоптер — Макайвър не я бе пуснал по пътищата, — но и малко ядосан, че се бе уредила за единствения полет на „Бритиш Еъруейс“ до Техеран.

— По дяволите, Мануела, тук е опасно!

— Не повече, отколкото в Техеран, мили. Иншаллах — каза тя с ослепителна усмивка.

— Но как убеди Мак да те пусне да дойдеш дотук?

— Просто му се усмихнах, скъпи, и му обещах да се кача на първия възможен полет за Англия. Я по-добре да си лягаме!

Той се усмихна и се размечта. Това беше третият му двегодишен престой в Иран и единадесетата му година в С-Г. Единадесет хубави години! Първо Абърдийн и Северно море, после Иран, Дубай и Ал Шаргаз, точно отвъд Залива, после отново Иран, където възнамеряваше да остане. Най-хубавите му години бяха тук. Но всичко свърши. Иран се промени от седемдесет и трета, когато шахът вдигна четирикратно цените на нефта — от един долар на почти четири. Беше като преди и след новата ера. Преди иранците бяха приятелски настроени и им помагаха, с тях се живееше добре и се работеше добре. А сега? Ставаха все по-арогантни, все повече се надуваха от постоянно внушаваното от шаха послание за „наследственото превъзходство на иранците“ — били съществували като държава повече от три хиляди години и до двадесет години щели да станат световният лидер, това било тяхно свещено право. Иран щял да бъде петата индустриална сила на земята, единственият пазител на основните кръстопътища между Изтока и Запада, с най-добрата армия, най-добрата флота, най-добрите въздушни сили, с повече танкове, хеликоптери, хладилници, фабрики, телефони, пътища, училища, банки и предприятия от който и да било друг народ тук, в центъра на земята. И на основата на всичко това останалият свят щял да се вслушва внимателно в политиката им, а Иран под ръководството на шаха щял да бъде истинският арбитър между Изтока и Запада, истинският извор на цялата мъдрост — неговата шахска мъдрост.

Старк въздъхна. С годините беше прозрял посланието ясно и точно, но все пак благославяше Мануела за това, че се беше съгласила да се впуснат в иранския начин на живот, да изучават фарси, да пътуват навсякъде и да разглеждат всичко — нови възгледи, вкусове и аромати, да научат всичко за персийските килими и хайвера, вината и легендите, да създадат приятелства. Те не се затвориха в своя собствен начин на живот като много от чуждестранните пилоти и инженери, които предпочитаха да оставят семействата си у дома, да работят, по два месеца тук, да пестят пари и да чакат отпуските си за вкъщи — където и да бе домът им.

— Отсега нататък нашият дом е тук — беше казала тя. — Тук ще бъдем аз и децата — беше добавила с онова тръскане на главата, което той харесваше толкова много, както тъмната й коса и емоционалността на испанската й кръв.

— Какви деца? Ние нямаме деца и не можем да си ги позволим още с това, което изкарвам.

Старк се усмихна. Това беше точно след като се ожениха, преди десет години. Той се беше върнал в Тексас, за да се ожени за нея, веднага щом мястото му в С-Г беше потвърдено. Вече имаха три деца, две момчета и едно момиче, и той можеше да издържа всички, точно така. А сега? Какво ще стане сега? Работата му тук бе застрашена, повечето от иранските им приятели бяха заминали; там, където имаше изобилие, сега имаше празни магазини — и страх там, където трябваше да има само веселие.

„Проклет да е Хомейни и тези противни молли — помисли си той. — Те объркаха един чудесен начин на живот и едно прекрасно място. Бих искал Мануела да вземе децата, да напусне Лондон и да се върне у дома, в Лубок, докато положението в Иран се стабилизира.“ Лубок беше малко провинциално градче в Панхендъл, Тексас, където баща му все още се грижеше за семейното ранчо. Петстотин акра земя, няколко крави, малко коне, малко земеделие — достатъчно, за да преживява семейството. „Бих искал вече да е там, но тогава нямаше да има поща със седмици, а и телефоните не работят. Проклет да е Хомейни, че я изплаши така с речите си — чудно какво ще каже на Бог и какво ще му каже Бог, когато се срещнат рано или късно.“

Той се протегна, после седна във фотьойла си. Видя, че Еър го гледа, очите му бяха премрежени.

— Ама ти наистина издържа цял ден.

— Беше ми свободен ден, тоест един от двата ми свободни дни, и не бях планирал тази тълпа. Всъщност мислех да се напия до забрава, липсва ми най-добрата ми половинка, благословена да е, но както и да е, Хогманей е важна за нас шотландците и…