Джеймс Клавел - Вихрушка

Толбът запали цигара.

— Просто приятел. Добре е човек да си има такъв приятел.

— Това ми е ясно. Той уреди презареждането с гориво и приоритетно разрешение за полет, все едно че е Всевишният.

— Е, не е, в никакъв случай. Почти е той, но не съвсем. Господ е англичанин — изкикоти се Толбът. — И е жена. Няма толкова интелигентен мъж, който да се ебава така успешно със света. Да ти разкрия нещо: благодарение на съвета на вашия член на управителния съвет Али Киа разбрах, че ТЕ възнамеряват да национализират всички чуждестранни компании, особено вашата, ако успеят да се докопат до това проклето късче хартия.

Гавалан беше шокиран.

— Кои са тези „ТЕ“?

— Има ли някакво значение?

След като Толбът си замина, Гавалан закрачи вдървено към офиса, който днес беше претъпкан. Още не всичко беше се нормализирало, но там бяха радиооператорът, телексоператорът, управителят, началниците на складовете. Днес жените ги нямаше, защото бяха поискали разрешение да отсъстват, за да се включат в протестната демонстрация.

— Мак, ела да се поразходим.

Дънкан вдигна глава от купчината доклади и сведения.

— Веднага — отвърна той, усетил сериозността на положението.

Досега не бяха имали възможност да разговарят насаме, това беше невъзможно да стане в офиса или около него, стените имаха широко отворени очи и уши. Откакто Гавалан беше пристигнал преди няколко часа, двамата се занимаваха с преглеждането на касовите книги, все още действащите договори, спрените или анулираните, както и със състоянието на всяка база. От всичките постъпваха предпазливи сведения за минимум действия и максимум бъркотия, единствената добра новина беше разрешението, което Макайвър беше получил за извеждането от страната на трите 212, но дори и това не беше съвсем сигурно. Засега.

Двамата мъже излязоха на товарната рампа. Един самолет на „Джей Ел Ел“ се издигна с рев в небето.

— Говори се, че все още има хиляди японски техници, които си клатят краката в „Иран-Тода“ — разсеяно заговори Макайвър.

— Техният консорциум е в много тежко положение. В днешния „Файнейшъл Таймс“ пише, че са натрупали излишък от половин милион долара. Няма начин да свършат тази година и да се измъкнат, а това, както и пренасищането на пазара с превозвачи, са сериозни трудности за „Тода“.

Гавалан забеляза, че наоколо няма никого.

— Добре, че поне нашите капитални инвестиции са подвижни, Мак. Повечето от тях.

Макайвър се вгледа в сбръчканото му лице, посивелите буйни вежди, кафявите очи.

— Това ли е причината за „неотложното заседание“?

— Едната. — Гавалан му разправи какво му беше казал Толбът и възкликна: — Да се национализират! Но това означава да загубим всичко — освен ако не предприемем нещо. Знаеш ли, че Джени е права. Ние сами трябва да се оправим.

— Не мисля, че е възможно. Тя каза ли ти?

— Разбира се, но аз смятам, че можем. Да пробваме следния вариант: да кажем, че днес е Ден първи. Целият излишен персонал прекратява работа си в Иран с оглед пренасочването му или напускането му на страната; извеждаме всички резерви и запасни части, които можем, или с нашия 125, или с редовните полети на пътническите авиолинии, когато те бъдат възобновени, поради това че са морално остарели, излишни, подлежат на ремонт или са личен багаж. „Загрос Три“ се прибира в Ковис, „Табриз“ „временно“ се спира, а 212 на Ерики отива в Ал Шаргаз, оттам за Нигерия заедно с Том Локхарт от Загрос и един 212 от Ковис. Ти затваряш централата в Техеран и я прехвърляш в Ал Шаргаз, за да управляваш операциите и да контролираш трите ни бази, които остават — в Ленгех, Ковис и Бандар-е Делам, като „предстои връщането им в нормален ритъм“. За нас все още са валидни заповедите на нашето правителство за евакуирането на излишния персонал.

— Така е, но…

— Нека да довърша, момко. Да кажем, че за тридесет дни се оправим с подготовката и планирането на всичко. Тридесет и първият нека да бъде Ден първи. В точно определен час от него, или на Ден втори, в зависимост от времето или Бог знае още от какво, изпращаме по радиото парола от Ал Шаргаз. Всички пилоти и хеликоптери излитат едновременно и се насочват през Персийския залив към Ал Шаргаз. Там демонтираме роторите, скриваме хеликоптерите в транспортни самолети 747, които ще съм намерил отнякъде, и те ще ги откарат в Абърдийн — приключи Гавалан със светнали очи.

Макайвър се втренчи в него.

— Напълно си откачил, Китайче! В този план има толкова пробойни… просто си мръднал.