Джеймс Клавел - Вихрушка

Когато Шаразад се омъжи повторно, Джари не отиде да живее с нея в апартамента. Но това беше без значение, защото Шаразад прекарваше много дни в бащиния си дом, когато Неверникът отсъстваше. Всички в семейството и домакинството го наричаха така и го приемаха заради нейното щастие, което само жените можеха да разберат.

— Ей, какви дяволи са това мъжете — каза тя и скри усмивката си, проявявайки разбиране.

Снощи всички чуха писъците и стенанията и макар да разбираха, че мъжът има право да бие жена си и Аллах е благоволил ударите на Неверника да върнат разума на господарката, лично тя чу и по-различни стонове точно преди зазоряване тази сутрин — тя и той стенеха от удоволствие в райската градина на любовния екстаз.

Тя никога не беше била там. Други й бяха разправяли за върховната наслада, Шаразад също, но малкото пъти, когато нейният съпруг бе лягал с нея, бяха за негово, а не за нейно удоволствие. За нея оставаше болката и раждането на шест деца, преди да навърши двадесет години. Четири от тях умряха като бебета. След това почина и той, за да я освободи от неизбежната за нея смърт при раждане. „Такава е била волята на Аллах! — помисли си тя със задоволство. — Аллах ме спаси, а него го умори и положително го е пратил в пъкъла, защото той беше мръсен богохулник, който не се молеше дори веднъж на ден. А Аллах ми даде Шаразад!“

Тя се загледа в красивото й тяло с гладка копринена кожа и дълга черна коса. Ех, благословено младо тяло, толкова сочно, гъвкаво, готово да се отдаде на любовта, този дар Божи.

— Обърни се, принцесо…

— Не, Джари, много боли.

— Да, но трябва да масажирам коремните ти мускули — засмя се Джари. — Скоро ги чака здрава работа.

Шаразад моментално се обърна и я изгледа, забравила за болката.

— Сигурна ли си, Джари?

— Само Господ може да е сигурен, принцесо. Друг път закъснявала ли е менструацията ти? Та не ти ли е вече крайно време да родиш един син?

Двете жени се засмяха, Шаразад полегна назад и се остави на ръцете й, бъдещето и щастливия миг, в който ще му каже: „Томи, имам честта да ти кажа…“ — Не, така не върви! — „Томи, Бог ни е благословил да…“ — Не, и това не го бива, макар че е вярно. Да беше мюсюлманин и иранец, щеше да е много по-лесно. — „О, Аллах, направи Томи мюсюлманин и го спаси от пъкъла, направи сина ми силен, та като порасне, да има синове и дъщери и те да имат деца… о, колко велика е милостта на Аллах…“

Тя се замечта. Нощта беше тиха, все още валеше слаб сняг и почти не се чуваше стрелба. Скоро щяха да вечерят и тя щеше да играе табла с братовчед си Карим или Зара, съпругата на брат й Мешанг, след това да се унесе в дълбок сън, доволна от изминалия ден.

Тази сутрин, когато Джари я събуди, слънцето вече се беше издигнало в небето. Тя поплака малко от болките, но те скоро изчезнаха благодарение на маслата и масажа. Последва ритуалното измиване и първата молитва за деня — Шаразад коленичи пред малкия олтар в единия ъгъл на спалнята, където бяха подредени нейната sajadeh, малък квадратен красиво извезан гоблен, съдинка със свещен пясък от Кербала, броеницата й и разкошно подвързаният Коран. След това бърза закуска от чай, топъл хляб, току-що опечен във фурната, масло, мед и мляко, варено яйце, както винаги — почти никога не бе липсвало, дори по време на най-големите размирици, а после на пазара, забулена с чадор, за да се види с Мешанг, своя брат, когото обожаваше.

— О, мой скъпи братко, изглеждаш толкова уморен. Научи ли за апартамента ни?

— Да, да, разбрах — отговори той важно.

Под очите му имаше тъмни сенки. Четирите дни, изминали от екзекуцията на баща им в затвора „Евин“, го бяха състарили.

— Кучи синове са всичките! Не са иранци. Чух, че са от ООП и са действали по инструкции на Революционния комитет.

Той потрепери.

— Такава е била волята на Аллах.

— Така е. Но мъжът ми каза, че един човек на име Тимур, водачът на революционерите, наредил до вечерната молитва днес да си изнесем нещата.

— Да, знам. Мъжът ти ми остави бележка тази сутрин, преди да замине за Загрос. Изпратих Али и Хасан заедно с няколко слуги, поръчах им да се правят на хамали и да вземат всичко каквото могат.

— Благодаря ти, Мешанг, много си съобразителен.

Тя въздъхна с облекчение. Не можеше и да се мисли тя самата да ходи там. Очите й се напълниха със сълзи.

— Знам, че такава е била волята на Аллах, но толкова ми е пусто в сърцето без татко.

— Да… и аз съм така… Иншаллах.

Беше направил всичко каквото можеше. Беше присъствал на измиването на тялото, което беше увито в най-фин муселин, след това се погрижи за погребението. Беше минала първата част от траура. На четиридесетия ден щеше да има церемония, където пак щяха да плачат, да разкъсват дрехите си, обзети от неутешима скръб. Но след това всеки щеше да понесе бремето си в живота, да произнася по пет пъти на ден Шахадата, да се прекланя пред Петте опори на исляма, за да е сигурен, че ще отиде в рая, а не в пъкъла, което е единствената важна причина да живееш на този свят. „Мястото ми на небето е гарантирано“ — мислеше си той с пълна увереност.