Джеймс Клавел - Вихрушка

— Всичко е наред, Шаразад, всичко е наред вече… — занарежда той. Опитваше се да я успокои, но тя продължаваше да бърбори монотонно и несвързано.

— Шаразад, Шаразад, скъпа, аз съм тук… Всичко е наред… — Той спря. Все едно че нищо не беше казал. Изведнъж се вцепени при мисълта, че тя си е загубила разсъдъка. Започна леко да я раздрусва, но и това нямаше никакъв ефект. И тогава забеляза стария слуга на стълбището — той чакаше да получи нареждания.

— Къде е… къде е нейно височество Бакраван? — попита Том. Шаразад здраво го беше прегърнала за врата.

— В покоите си, ага.

— Моля те, кажи й, че съм тук… и че бих желал да я видя.

— О, ага, тя не иска да вижда никого. Абсолютно никого. Такава е волята на Аллах. От него ден не е виждала никого.

В очите на стареца проблеснаха сълзи.

— Ваше превъзходителство отсъстваше, вероятно вие не знаете, че негово пре…

— Научих. Да, казаха ми.

— Иншаллах, ага, иншаллах. Че какви престъпления е извършил господарят?

— Иншаллах. Моля те, кажи на нейно височество… Шаразад, престани! Хайде скъпа — заговори той на английски, защото стенанията й го влудяваха. — Престани! — След това се обърна на фарси към стария слуга: — Моля те да помолиш нейно височество да ме приеме.

— О, да, ще я помоля, ага, обаче нейно височество не отваря вратата си, не ми отваря, не иска да ме види, но още сега ще отида и ще изпълня молбата ви.

— Почакай, къде са другите?

— Кои, ага?

— Семейството? Къде са другите от семейството?

— А! Семейството! Ами нейно височество е в покоите си, а госпожа Шаразад е тук, при вас…

Локхарт пак усети прилив на ярост.

— Искам да кажа, къде са негово превъзходителство Мешанг, неговата съпруга, децата му, моите снахи и техните съпрузи?

— Ами че къде другаде, ако не по домовете си, ага?

— Тогава съобщи на негово превъзходителство Мешанг, че съм тук — нареди Локхарт. Мешанг беше най-възрастният син и само неговото семейство живееше от време на време тук.

— Разбира се, ага. Ако е решил Аллах, аз сам ще отида на пазара.

— Той там ли е?

Старецът кимна утвърдително.

— Разбира се, ага, тази вечер той и семейството му са там. Сега той е господарят и трябва да ръководи търговията. По волята на Аллах, ага, сега той е главата на рода. Веднага тръгвам.

— Не, изпрати някой друг.

Пазарът беше съвсем наблизо и всеки би могъл да отиде.

— Има ли някой друг… Шаразад, Шаразад, престани! — викна той грубо, но тя не го чу.

— Има ли топла вода в къщата?

— Би трябвало да има, ага. Котлето работи много добре, но не е запалено.

— Нямате гориво ли?

— О, гориво трябва да има, ага. Искате ли да проверя?

— Да, запали пещта и ни донеси храна и чай.

— Веднага, ага. Какво ще обича ваше превъзходителство за ядене?

Локхарт едва запазваше самообладание, хленченията на Шаразад го влудяваха.

— Каквото и да е… — Не, ориз и хорищ, пилешки хорищ — назова той едно обикновено и лесно за приготвяне блюдо.

— Както желаете, ага, но готвачът се гордее с пилешкия си хорищ и ще му трябват часове, докато го сготви по вкуса ви.

Старият човек почтително чакаше, очите му се местеха от Локхарт на Шаразад, после пак към Локхарт.

— Ами тогава… тогава, о, за Бога, само плодове. Плодове и чай, каквито имате…

Вече не издържаше. Вдигна Шаразад на ръце, тръгна нагоре по стълбите, после по коридорите към стаите, които обикновено заемаха. Триетажната къща с плосък покрив, която наподобяваше дворец, имаше много крила и безброй стаи. Том отвори и затвори вратата с ритник.

— Шаразад, чуй ме… Шаразад, слушай! За Бога, чуй ме!

Но тя продължаваше да виси на врата му, да мърмори неразбрано и да стене. Той я отнесе в задушната вътрешна стая. Прозорците бяха плътно затворени, щорите — спуснати. Накара я да седне на неоправеното легло, после се втурна в модерната баня — по-скоро водопроводната инсталация беше такава, но не и тоалетната.

Нямаше топла вода. Студената потече и не беше много жълта. Том намери кърпи, намокри една, върна се в стаята. Боляха го гърдите, не му достигаше въздух. Шаразад не беше помръднала. Той се опита да й измие лицето, но тя се възпротиви и започна да хълца, което още повече я загрозяваше. От ъглите на устата и се процеждаше слюнка.

— Шаразад… Шаразад, скъпа, за Бога, скъпа… Той я повдигна, прегърна я по-силно, но нищо не можеше да й подейства. Тя все така продължаваше да стене и това все повече го изкарваше от самообладание.

— Спри! — викна той безпомощно и стана, но ръцете й се вкопчиха в дрехите му и тя опита да го дръпне да седне.