Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ето го завоя, вече е близко.

Макайвър се взря в тясната улица. Имаше място колкото да се разминат две коли. По високите стени от двете страни, по вратите и стъпалата се беше натрупал сняг. Макайвър никога по-рано не беше идвал тук и се изненада, че Бакраван, този толкова богат човек, може да живее в такъв район. „Да, беше богат, докато беше жив — припомни си той и без да иска, потрепери, — а сега е труп заради престъпления против държавата. А какво представлява едно престъпление срещу държавата?“ Пак го втресе.

— Ето тази врата, там наляво.

Спряха до купчина мръсен сняг. Невзрачният вход беше врязан във високата плесенясала стена. Вратата беше обкована с ръждясало желязо.

— Хайде, Мак, влизай.

— Не, ще изчакам малко и ако всичко е наред, ще си тръгна. Съсипан съм от умора.

„Има само едно решение“ — помисли си Макайвър и хвана Локхарт, за да го спре.

— Том, имаме разрешение да летим с три 212. Ти взимаш единия. Утре. Загрос да върви по дяволите, Жан-Люк ще се оправи. Не знам дали ще разрешат на Шаразад да замине или не, но най-добре е ти да се измъкнеш възможно най-бързо. Това е единственото, което можеш да направиш — изчезвай, докато още може. Нея ще я качим на първия 125, който излети.

— Ами ти, Мак?

— Аз ли? Няма за какво да се тревожиш. Ти заминавай — ако разрешат и на нея, взимай я със себе си. Жан-Люк ще се оправи със Загрос — изглежда, че наистина ще трябва да закрием базата там. Всичко ясно ли е?

Локхарт го погледна.

— Искам да си помисля за предложението ти, Мак. Все пак благодаря ти. — Той слезе от колата. — Ще дойда точно след зазоряване — не пускай Жан-Люк без мен. Тогава ще можем да вземем решение, окей?

— Да. — Макайвър гледаше как приятелят му почука със старинното чукче. И двамата чакаха, на Локхарт му се виеше свят от напрежение — подготвяше се за срещата със семейството, което щеше да го заобиколи, за сълзите и въпросите; а всъщност искаше единствено да я грабне и да я занесе в тяхната част на жилището, да я прегърне, да се почувствува в безопасност и всичките кошмари да изчезнат. Продължаваха да чакат пред вратата. Той почука отново, този път по-силно. Пак чакане. Макайвър спря двигателя, за да пести гориво. Тишината правеше чакането още по-мъчително.

Снежинките започнаха да се натрупват по предното стъкло на колата. Минаваха хора като призраци, подозрителни и враждебни. Чуха се приглушени стъпки и зарешетеното прозорче се открехна. Очите, които се взряха в Локхарт, бяха студени и враждебни. Той не можа да разпознае лицето — виждаше само малка част от него.

— Аз съм, господин Локхарт — започна той на фарси, като се опитваше гласът му да звучи естествено. Съпругата ми, госпожа Шаразад, е тук.

Очите се взряха още повече — човекът искаше да види дали е сам, или е с някого, огледаха колата зад него и Макайвър на шофьорското място.

— Изчакайте малко, ага.

Прозорчето се затвори. Отново безкрайно чакане и потропване с крака, за да се стопли. Том изчака известно време, после потропа с чукчето, искаше му се да разбие вратата, но знаеше, че не бива. Отново се чуха стъпки. Прозорчето пак се отвори. Този път очите и лицето бяха други.

— Как се казвате, ага?

На Локхарт му се прииска да кресне, но не го направи.

— Аз съм ага пилот Томас Локхарт, съпруг на Шаразад. Отвори вратата. Студено е, уморен съм и съм дошъл за жена си.

Прозорчето безшумно се затвори. След минута напрегнато чакане за негово облекчение ключалките и резетата най-сетне щракнаха и вратата широко се отвори. Слугата вдигна високо газената лампа. Зад него се виждаше ограденият с висок зид двор, а по средата — великолепен фонтан, дървета и цветя, покрити за през зимата. В дъното имаше друга врата, обкована с желязо. Беше отворена и той видя жена си в светлината на лампата. Втурна се напред и Шаразад се озова в прегръдките му разплакана и захълца.

Пътната врата се затръшна и ключалките й щракнаха.

— Почакай! — извика той на прислужника, досетил се за Макайвър. В този момент чу включването на двигателя и колата потегли.

— Какво има, ага? — попита слугата.

— Нищо — отвърна той и помогна на Шаразад да се прибере в къщата на топло. Когато я видя на светло, радостта му се изпари. Усети в стомаха си буца лед. Лицето й беше подпухнало и мръсно, косата — разпусната и мръсна; Шаразад гледаше с празен поглед, дрехите й бяха измачкани.

— Боже мой… — измърмори той, но тя не реагира, беше се вкопчила в него със замъглено съзнание, в стенанията й се долавяха думи на фарси и английски, по бузите й се стичаха сълзи.