Джеймс Клавел - Вихрушка

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— След три дни ние, жените ще направим протестен марш — всички жени в Техеран.

— Срещу какво?

— Срещу Хомейни и моллите, които отнемат правата на жените! Когато ни види да маршируваме без чадори, той ще спре да прави глупости.

Локхарт я слушаше с половин ухо, спомняше си я каква беше само преди няколко дни. Толкова ли малко време бе минало от началото на този кошмар? Шаразад, доволна от себе си, с чадор, щастлива, че е съпруга, а не просто модерна дама като Азадех. Той видя погледа й, прочете решителността в него и разбра, че тя е силно завладяна от събитията.

— Не искам да участваш в тази демонстрация.

— Да, разбира се, съпруже мой, но всички жени в Техеран ще демонстрират и съм сигурна, че няма да искаш да се чувствам посрамена пред паметта на баща ми и да не се опълча срещу неговите убийци, нали така?

— Това е губене на време — отсече Локхарт. Знаеше, че ще загуби, но вътрешно беше набрал инерция да й се противопоставя.

— Боя се, любов моя, че един протестен марш, в който участвува всяка жена в Иран или в целия ислямски свят, едва ли ще смути Хомейни. Жените в неговата ислямска държава няма да имат право на нищо, което не е дадено в Корана, абсолютно нищо. Нито който и да е друг. Той е непоколебим — и точно в това е силата му!

— Разбира се, че си прав — но ние ще излезем в знак на протест и тогава Аллах ще му отвори очите и ще му изясни всичко. Ще бъде както повелява волята на Аллах, а не както иска Хомейни — ние в Иран си имаме традиции в справянето с такива хора.

Той я прегърна. Протестният марш нямаше да реши нещата. „О, Шаразад, още толкова работи трябва да се решат, да се кажат, не му е сега времето. Ами Загрос и 212, който трябва да се изтегли? Но това значи Мак самичък да тегли каруцата, ако изобщо остане каруца. Ами ако го взема и него с мен? Не бих могъл, освен насила.“

— Шаразад, може би ще трябва, да прехвърля 212 по море в Нигерия. Би ли дошла и ти?

— Разбира се, Томи, колко време ще ти трябва?

Той се поколеба.

— Няколко седмици, може и повече — отговори той и усети, че тя едва доловимо помръдна в прегръдките му.

— Кога ще искаш да тръгваме?

— Много скоро. Може би утре. Тя вече не беше в прегръдките му, макар че не беше помръднала.

— Няма да мога да оставя мама сама, поне известно време. Тя е… тя е съсипана от мъка, Томи, и… и ако замина, ще ме е страх за нея. А освен това и бедният Мешанг — той трябва да ръководи търговията, трябва да му се помага — има толкова много работи, които трябва да се свършат и наглеждат.

— Знаеш ли за заповедта за конфискация?

— Каква заповед?

Когато й разказа, очите й отново се насълзиха и Шаразад седна в леглото, за миг забравила болките. Загледа се в пламъчето на газената лампа и сенките, които тя хвърляше.

— Значи нямаме дом, нямаме нищо. По волята на Аллах — прошепна тя унило. И веднага продължи със съвсем различен глас: — Не, не по волята на Аллах! По волята на Зелените ленти. Сега трябва да се обединим, за да спасим фамилията, в противен случай все едно са победили татко. Не можем да допуснем и да го убият, и да го победят, това би било ужасно.

— Да, съгласен съм, но това превозване по море решава проблемите ни за няколко седмици…

— Както винаги си прав. Би било идеално разрешение, ако трябваше да напуснем завинаги. Но това е нашият дом. О, колко щастливи ще бъдем тук! Утре сутринта ще изпратя слугите да донесат всичките ни вещи от апартамента. Че какво са няколко килима и дрънкулки, след като тази къща е за нас? Всичко ще уредя — о, тук ще сме толкова щастливи!

— Но ако ти…

— Този грабеж прави оставането ни тук още по-важно, за да се съпротивляваме, да протестираме. Той придава на протестния поход още по-голямо значение.

Шаразад притисна пръст до устните му, за да предотврати възраженията му.

— Щом трябва да извършиш този превоз по море — а ти естествено трябва да си вършиш работата — върви, скъпи, но се връщай бързо. След няколко седмици Техеран ще е нормален град, отново приветлив и аз знам, че такава е волята на Аллах.

„О, да — обзета от щастие, тя за миг забрави болката, — тогава вече ще бъда във втория месец на бременността си и Томи много ще се гордее с мен, а тук ще живеем чудесно с цялото семейство, за татко ще бъде отмъстено, в къщата отново ще ехти смях.“

— Всички ще ни помогнат — промълви тя и се отпусна в прегръдките му, уморена, но щастлива. — О, Томи, толкова се радвам, че ние сме си у дома, всичко ще бъде толкова хубаво, Томи!