Джеймс Клавел - Вихрушка

Говореше все по-бавно и по-бавно, започваше да се унася.

— Всички ще помагаме на Мешанг… и тези, които са в чужбина, ще се върнат, леля Ануш с децата… те ще помагат… и чичо Валик ще го съветва…

Локхарт не посмя да й каже какво беше станало.

Дворецът на Абдула хан, Табриз: 3,13 през нощта.

В тъмнината на малкото помещение капитан Рос отвори кожената капачка на часовника си и се взря във фосфоресциращия циферблат.

— Всичко наред ли е, Гуенг? — пошепна той на непалски.

— Да, сахиб — отговори тихо Гуенг, доволен, че чакането е свършило.

Двамата предпазливо станаха от дюшеците, проснати върху старите миризливи черги на твърдия пръстен под. Въобще не се бяха събличали, Рос се промъкна до прозореца и надникна навън. Пазачът се беше свлякъл до вратата и спеше дълбоко, стиснал карабината в скута си. На двеста метра по-нататък, отвъд покритите със сняг овощни градини и пристройки, се издигаше четириетажният дворец на Горгоните. Нощта беше тъмна и студена, от време на време луната се показваше сред облаците.

„Пак ще вали сняг“ — помисли си той и открехна вратата. Двамата застанаха на прага и се вгледаха в тъмнината. Никъде никаква светлинна. Рос безшумно се приближи до пазача, раздруса го, но това не смути наркотичния му сън, който траеше вече два часа. Лесно му бяха пробутали опиата в парче шоколад, което пазеха за такива цели в пакета за неотложна помощ — някои от блокчетата бяха с наркотици, други — с отрова. Рос отново се взря в мрака, изчакваше търпеливо луната да се скрие зад облак. Почеса разсеяно мястото, където го беше ухапала дървеница. Беше въоръжен с нож и една граната.

— Ако ни спрат, Гуенг, тръгнали сме на разходка — беше го предупредил той. — По-добре да оставим оръжията си тук. „Защо носите ножове и граната?“ — „Ами по стар непалски обичай — в нашия полк е закон да си въоръжен.“

— Ще ми се да грабнем всичките ни оръжия, да се върнем в планините и да си проправим път на юг, сахиб.

— Ако сега не мине номерът, ще прибегнем и до това, макар че е рискована игра. Изключително рискована. Ще ни устроят засада на открито — преследвачите продължават претърсването и няма да се откажат, докато не ни хванат. Не забравяй, че едва успяхме да стигнем дотук. Оцеляхме само благодарение на предрешаването.

След засадата, където бяха убити Виен Розмънт и Тенцинг, той и Гуенг облякоха ямурлуците на двама от нападателите. Той искаше да се отърват от униформите си, но все пак реши, че не е разумно.

— Ако ни хванат — хванат. — Гуенг се беше ухилил.

— Затова сега бъди добър индус. А като ни убият, не идва краят, а началото.

— Е, как да направя тази работа, Гуенг? Как да стана индус?

Усмихна се кисело, припомняйки си обърканото изражение на Гуенг, който сви рамене в недоумение. Спомни си и как след това бяха прибрали и затрупали със сняг телата на Виен Розмънт и Тенцинг според обичая на Високите планини: „Това тяло няма повече стойност за душата и поради неотменимостта на прераждането то се оставя на животните и птиците, които са сродни души, чиято карма е да се стремят, за да достигнат Нирвана — мястото на Небесното спокойствие.“

На другата сутрин забелязаха неуморимите си преследвачи. Когато слязоха от хълмовете в предградията на Табриз, потерята беше само на половин километър зад тях. Спаси ги единствено маскировката им, която им позволи да останат незабелязани сред номадите, високи колкото Рос, със сини очи и добре въоръжени. Имаха късмет и бързо откриха задната врата на мръсния гараж. Рос каза името на Виен Розмънт и човекът от гаража побърза да им отвори. Същата вечер дойде Абдула хан — много враждебен и недоверчив.

— Кой ви изпрати при мен?

— Виен Розмънт. Той ни каза и за това място.

— Кой е този Розмънт? Къде е сега?

Рос му разправи какво беше станало при засадата и долови нещо ново в изражението на хана, макар че той си оставаше все така враждебно настроен.

— Как да разбера, че ми казвате истината? Кой сте вие?

— Преди да умре, Виен ме помоли да ви предам едно съобщение. Той бълнуваше и умря в мъки, но ме накара да го повторя три пъти, за да бъде сигурен, че ще го запомня. То е следното: „Кажи на Абдула хан, че Питър иска главата на Горгон, а синът му е още по-лош от него. Синът играе с кюрди и пие суроватка, същото прави и бащата, който ще се опита да използува Медузата, за да хване Горгона.“

Видя, че очите на възрастния човек светнаха, но не с радостен блясък.