Джеймс Клавел - Вихрушка

— За какво?

Думите се заизливаха като порой от устата му:

— Майор Казани и Хушан… дойдоха само преди половин час… Майорът си отиде, но нареди да разберем дали НВС принадлежи на С-Г, къде е базиран и кой е бил на борда. Заповядаха ми да се свържа с Ковис и да поискам тези сведения. Хушан ще слуша какво си говорим, а той съвсем не е глупак… Освен това е сигурен, че е видял емблемата на компанията на борда на хеликоптера, преди да го взриви… Ковис ще съобщи, че машината е наша, оттам ще се свържат с Техеран и това означава край… край на всичко!

Локхарт се отпусна на едно от закованите в пода легла.

— Предупредих ги! Предупредих ги! — заповтаря той и мрачно заклати глава. — А аз какво ще правя сега, по дяволите!

— Трябва да измислим нещо! Може би ще… На вратата се почука и двамата замръзнаха.

— Капитане, аз съм — Фоулър… Донесох малко чай, може би Том ще си пийне.

— Благодаря, Фоулър, само за момент… — Гласът на Руди се снижи до шепот: Каква е легендата ти, Томи? Имаш ли изобщо такава?

— Докато пътувах насам, не можах да измисля нищо по-добро от историята, че съм бил на планинска ваканция в Луристан, южно от Керманшах — отвърна Локхарт. — Там съм бил блокиран от силен снеговалеж, останал съм в някакво селце и току-що съм успял да се измъкна.

— Не е лошо. А коя е твоята база?

— Загрос — отвърна Локхарт и сви рамене.

— Добре. Някой искал ли ти е документи за самоличност?

— Да. Касиерът в Ахваз и двама-трима от тамошните Зелени ленти…

— Отлично — каза Руди и отвори вратата.

Във фургона нахлу Фоулър Джойнс с поднос в ръце.

— Как си, Томи? — усмихна се широко той с беззъбата си уста.

— Радвам се да те видя, Фоулър. Още ли псуваш?

— Не толкова цветисто като Ефър Джордан… Как е старото ми приятелче?

Умората обви Локхарт с плътната си завеса и той безсилно се облегна на тънката стена. Загрос, Ефър Джордан, Родригес, Жан-Люк, Скот Гавалан и всички останали сякаш бяха на светлинни години от него.

— Все още не сваля старото таке от главата си — отвърна с усилие той и с благодарност прие чашата чай — сладък, силен и допълнен с кондензирано мляко. Най-освежителната напитка в света! „Какво каза Руди? Трябва да се измисли нещо…“ Усети как го заливат вълните на съня… Шаразад…

Руди разказа набързо на Фоулър измислената история на Локхарт и нареди:

— Трябва да я разпространиш!

— Туризъм, така ли? — намигна механикът. — Томи Локхарт и туризъм? Сам, без половинката, за която му се къса сърцето? Хайде стига, Руди! Да не си превъртял!

Руди му отправи тежък поглед.

— Добре, добре, приятел! — вдигна ръка Фоулър и се извърна да каже нещо на Локхарт, но той вече дълбоко спеше с лице, посивяло от изтощение. — Пресвета Де… — Умните сини очи, потънали дълбоко в обветреното лице на механика, се извърнаха към Руди и той каза с напълно променен глас: — Ще направя каквото искаш, Руди! Само след час тая история ще бъде достоверна като Божието слово!

Миг преди вратата да се затвори зад гърба му, Руди зърна Хушан, който продължаваше да стои пред фургона. Очите му се върнаха на Локхарт. „Горкичкият Том! Какво ли е правил в Исфахан? Каква ужасна бъркотия, Господи! Ами аз какво да правя?“ Взе внимателно чашата от ръцете на Локхарт, но канадецът стреснато подскочи.

За миг Том не знаеше дали е буден, или сънува. Сърцето му лудо блъскаше, главата му щеше да се пръсне. Отново се озова на ръба на язовира, изправеният насреща му Руди изведнъж се превърна в Али и той не знаеше дали да скочи отгоре му, или да се гмурне във водата, искаше да изкрещи: „Не стреляй, не стреляй, за Бога!…“

— Господи, взех те за Али! — промърмори той, после тръсна глава и добави: — Извинявай, вече съм добре. Няма за какво да се тревожиш.

— Али?

— Пилотът. Онзи, който пое управлението на НВС… Али Абаси, наредиха му да ме убие… — Полузаспал, Локхарт разказа всичко, което се беше случило на онзи далечен бряг, после видя как лицето на Руди стана бяло като вар: — Какво има?

Руди насочи палец навън.

— Това е брат му — Хушан Абаси… Същият, който е свалил хеликоптера…

Техеран: 4,17 следобед.

Двамата бяха в таванската канцелария на С-Г и напрегнато наблюдаваха телексния апарат.

— Хайде, за Бога! — промърмори Макайвър и нетърпеливо погледна часовника си. Самолетът щеше да пристигне в пет и половина. — Скоро трябва да тръгваме, Анди. Човек никога не знае в какво задръстване може да попадне тук!

Гавалан унесено се поклащаше в старото поскърцващо кресло.