Джеймс Клавел - Вихрушка

— Направих го на решето — каза на глас той. — Свалих го!

Руди се обърна с гръб, за да прикрие изумлението си. Досега имаше чувството, че този НВС е успял да се измъкне, независимо кой е летял на него.

— Нямаше… Нямаше оцелели, така ли? — попита той.

— Не, Руди… Взриви се във въздуха — отвърна Хушан пресилено равнодушно. — Това беше първото… първото ми бойно кръщение. Нямах представа, че ще е толкова трудно!

„Особено когато противникът е беззащитен — помисли си Руди, обзет от гняв и отвращение. — Ракети и бордови картечници срещу беззащитна и тромава машина! Но заповедите са си заповеди, очевидно хеликоптерът е бил в нарушение, който и да е летял с него. Аз положително бих се подчинил на заповедта и бих кацнал! А какво бих сторил на мястото на Хушан? Ако летя на германски прехващан и неизвестен хеликоптер се опитва да премине границата? Чакай, чакай! Дали Хушан не го е свалил над иракска територия? Няма да ги питам. Никога не би си признал подобно нещо.“

Свали чайника от огъня и разсеяно погледна през прозореца. Пред оградата тъкмо спираше очукан автобус, от него слезе висок мъж. За момент той не го позна, после нададе радостен вик и се втурна навън, като подхвърли на младия иранец:

— Извинявай!

Срещнаха се точно пред портала под любопитните погледи на Зелените ленти.

— Том! Страшно се радвам, Том! Защо не съобщи, че идваш? Как е Жан-Люк, как са хората в Загрос?

Беше толкова щастлив от срещата, че в първия миг пропусна да забележи умората на Локхарт и мръсните му, покрити с дебел слой прах дрехи.

— Имам да ти казвам куп неща, Руди — промълви Локхарт. — Куп неща, но в момента направо съм труп! Трябва ми малко чай и една хубава възглавница!

— Как не! — засмя се широко Руди. — Хайде, идвай, ще отворя последната си бутилка уиски, скрита толкова дълбоко, че дори сам не помня къде е! — После очите му пробягаха по фигурата на Том и той най-сетне си даде сметка за състоянието му. — Но какво ти се е случило, по дяволите? Видът ти е такъв, сякаш някой те е влачил из трънаците в задния двор!

Преди да отговори, Локхарт хвърли бегъл поглед към часовите, които с интерес наблюдаваха и слушаха.

— Нищо, Руди, нищо… Нека първо се измия, а?

— Разбира се. Иди в моя фургон — промълви Руди и закрачи редом с Локхарт. Никога досега не беше го виждал толкова изтощен и остарял. Сякаш беше преживял аварийно кацане и едва беше отървал кожата…

Йемини гледаше към тях от прозореца на канцеларията си. Фоулър Джойнс и другият механик бяха спрели работа и се насочваха към тях. В далечния край на лагера се появи стройната фигура на Хушан и… в главата на Руди внезапно се появи ужасната догадка.

— Господи! — простена той. — Не си летял с НВС, нали?

Локхарт се закова на мястото си и лицето му побеля.

— Откъде знаеш, по дяволите?!

— Но той каза, че го е направил на решето и го е свалил! Как тогава си оцелял?

— На решето ли?! — простена Локхарт. — Кой каза това?

Руди спаси положението благодарение на бързите си рефлекси и леко се извърна с гръб към фургона.

— Иранският офицер зад нас… Не се обръщай, за Бога!… Той е летял на изтребителя Ф–14, който е свалил хеликоптера! — На лицето му се появи стъклена усмивка, ръката му сграбчи ръкава на Локхарт и го задърпа към най-близкия фургон, стараейки се това да не личи прекалено. — Можеш да се наспиш в бърлогата на Джон Тайрър! — каза на висок глас той с пресилена веселост, затвори вратата зад гърба им и напрегнато прошепна: — Хушан каза, че е свалил НВС близо до границата с Ирак вчера на залез-слънце! Ти как успя да се спасиш? Кой беше на борда? Бързо! Казвай бързо!

— Аз не летях тази последна отсечка, просто не бях в хеликоптера… — отвърна Локхарт тихо, опитвайки се да съобразява. — Оставиха ме край Дез Дам и оттам…

— Дез Дам ли? Какво си правил чак там, по дяволите. Кой те остави?

Локхарт се поколеба. Всичко се развиваше прекалено бързо.

— Не зная дали… не зная дали да ти кажа, защото…

— За Бога, Томи? Те разследват случая с този НВС и ние трябва да направим нещо веднага! Кой беше на борда?

— Иранци, които бягаха… Началници на ВВС от Исфахан — генерал Селади, осем полковници и майори от базата в Исфахан, не им зная имената… Генерал Валик, жена му и… — топка се сви в гърлото му и той едва успя да добави: — … и двете им деца…

Руди стоеше вцепенен. Беше чувал за Ануш и дечицата, няколко пъти се беше срещал и разговарял с Валик.

— Ужасно, ужасно! — шепнеха почти беззвучно устните му. — Какво трябва да казвам сега?