Джеймс Клавел - Вихрушка

Принудителният преход през планините беше тежък, но не чак толкова, колкото беше очаквал. Стигна до главния път малко след разсъмване и почти веднага го взеха минаващи по него корейски строителни работници, изпълняващи договор за изграждане на стоманодобивен завод в Керманшах. Чужденците в Иран задължително си помагаха, независимо къде се намират. Корейците пътуваха за летището на Абадан, откъдето щяха да се приберат в родината си.

— Много битки в Керманшах — обясниха му те на завален английски. — Всеки с пушка, иранци се убиват един друг… Всички луди, всички варвари… по-лоши от японци дори!

Оставиха го на автобусната спирка в Ахваз и той като по чудо успя да убеди касиера да му даде билет за следващия автобус до Бандар-е Делам.

Добре, а сега? Мрачно си спомни как изхвърли празните кутии от хайвера на боклука, после ги изрови обратно и ги закопа, а след това се върна в къщата и избърса както чашата, от която беше пил, така и дръжката на вратата. „Не си добре, трябва да си прегледаш главата! Кой ще се занимава с отпечатъци?… Вярно, но вчера бях обзет от манията да не оставям след себе си абсолютно никакви следи!

Ти си луд! Името ти стои върху разрешителното за полет от Техеран, на гърба ти тежи незаконното измъкване на Валик и семейството му, бягството от Исфахан и превозването на «врагове на народа»! Няма значение от кого се крият те — от САВАК или Хомейни! А как ще обясни Макайвър изчезването на хеликоптер с иранска регистрация, който каца в Кувейт или Багдад? И на кого може да поднесе евентуалните си обяснения?

Каква бъркотия, Господи!

А и Шаразад…“

— Не бива да се тревожиш, ага — прекъсна мислите му приятелски глас. — Всички сме в ръцете на Бога…

Беше моллата, любезен млад човек, който се беше качил в Ахваз заедно с жена си и трите си деца. През рамото си беше преметнал пушка.

— Шофьорът каза, че говориш фарси и си от Канада… — добави моллата.

— Така е, ага — отвърна Локхарт и се съсредоточи. Забеляза, че молитвата е свършила и всички се блъскат пред вратата на автобуса.

— Значи можеш да отидеш в рая, ако се окажеш достоен за него, както е казал Пророкът — усмихна се срамежливо моллата. — Не в нашата част от рая, но все пак там… Ти си първият християнин, с когото разговарям… Къде си учил фарси, в училище ли?

— И в училище, ага, но предимно с частни учители — отвърни Локхарт, вдигна пилотския сак, който беше взел за всеки случай със себе си, и застана на опашката пред вратата. Мястото му беше отдавна заето, край пътя клечаха и се облекчаваха последните пътници — мъже, жени и деца, наредени един до друг без никакъв свян.

— Ваше превъзходителство е в петролния бизнес? — попита моллата и застана на опашката до него. Хората отпред почтително се отдръпнаха да му сторят път. Успелите да се натикат в автобуса пътници вече се караха помежду си, част от тях викаха на шофьора да тръгва.

— Да, работя за вашата чудесна компания „Иран Ойл“ — отвърна Локхарт, усещайки с цялото си тяло как хората около него наострят слух, някои дори протягат врат, за да чуват по-добре. „Още малко — окуражи се той. — Летището не може да е далеч.“ Малко преди пладне успя да зърне един 212, който се появи откъм Залива и се насочи за кацане. Беше твърде далеч, за да види дали е военен, или граждански, но посоката му сочеше, че наблизо има летище. „Ще бъде прекрасно отново да се видя с Руди и останалите, а после да се наспя…“

— Шофьорът казва, че сте били на почивка близо до Керманшах?

— В Луристан, южно от Керманшах — уточни Локхарт и отново застана нащрек. После се зае да разказва историята, която вече беше съчинил пред касиера и Зелените ленти в Ахваз — те също бяха проявили любопитство да научат кой е той и къде отива. — Взех си една седмица отпуск и отидох да се покатеря в планините северно от Луристан… Там бях блокиран от дълбок сняг… Вие за Шираз ли пътувате?

Шираз беше последната спирка на автобуса.

— Да — кимна моллата. — Там е моята джамия, а и аз съм родом от Шираз… Елате, ще седнем заедно… — Той се настани до някакъв старец, взе едно от децата си на колене, прегърна пушката и направи малко местенце на Локхарт на ръба на седалката. Том неохотно се подчини. Никак не му се искаше да седи до този очевидно приказлив молла, който вероятно щеше да го засипе с въпроси, но същевременно беше благодарен, че може да седне. Автобусът бързо се пълнеше. Хората се блъсваха край него, опитвайки се да се натикат по-навътре. — Вашата Канада граничи с държавата на Големия Сатана, нали? — попита моллата.