Джеймс Клавел - Вихрушка

— Не можах да го позная — сви рамене той. — Ето как лъжат вестниците, дори и със снимките си!

— Това не е Хасан Турлак — поясни Ахмед. — Той ще дойде след малко.

— Кой е тогава? — изненадано го погледна гвардеецът.

— Търговец — отвърна Ахмед. — Безбожен лихвар като всички търговци. Зная ги аз, цял живот блъсках там, баща ми преди мен също… А тоя тук беше най-богатият лихвар! Не зная много за него, но съм сигурен, че беше страшно богат! Освен това позволяваше на жените си да ходят разбудени, особено една от безбожните му дъщери, която идваше на пазара полугола, друсаше цици и въртеше задник, косата й се ветрееше… Шаразад. Шаразад се казва тая мръсница! Всички я кълняхме да не ни вкарва в изкушение, да не тревожи душите ни! — Почеса се в слабините, усещайки как се възбужда. — Господ да я убие, дано всички като нея се провалят в пъкъла! — Обърна се да си върви и подхвърли през рамо: — Този беше виновен за всички възможни престъпления!

— Но… — Командирът на взвода объркано погледна след него: — Беше ли осъден?

— Бог го осъди. Колът беше празен и ти извика да побързам. Такава е била волята на Аллаха. Аллах е велик, Аллах е велик! Сега отивам да ти доведа проклетия еретик Турлак!

В околностите на Бандар-е Делам: 11,58 по обед.

Настана време за обедната молитва и очуканият претоварен автобус, който отдавна не помнеше годините си, бавно отби край пътя и спря. Водени от един молла, който беше пътник като другите, всички мюсюлмани слязоха, простряха килимчетата си и започнаха да се молят на Аллах. Повечето от останалите пътници немюсюлмани също слязоха, с изключение на някакво индийско семейство, което предпочете да остане вътре и да пази местата си. Сред тях имаше арменци-християни, евреи-ориенталци, дори двама японци. И един-единствен самотен европеец.

Денят беше топъл и влажен, над земята висеше лека мараня от изпаренията на близкия Персийски залив.

Том Локхарт уморено се облегна на капака на кипналия мотор. Болеше го глава, боляха го мускулите и ставите. Това се дължеше както на принудителния му преход от Дез Дам, останал на повече от триста километра на север, така и на противното друсане в раздрънкания претъпкан автобус. По целия път от Ахваз, където беше успял да убеди Зелените ленти да го пуснат да се качи, той беше притиснат като сардела на тясната двойна седалка, на която освен него се бяха натикали един въстаник с препречена през корема пушка, бременната му жена и неколкомесечното им бебе. Между седалките, на място за не повече от десетина човека, стояха прави най-малко тридесет-четиридесет души. Останалите места бяха не по-малко претъпкани с мъже, жени и деца от всички възрасти. Въздухът смърдеше, от всички страни се бърбореше на всевъзможни езици и наречия. Багажниците над главите им, както и покривът на автобуса, бяха натъпкани с вързопи, кашони, щайги със зеленчуци и полумъртви пилета, дори, две мършави, зле хранени кози.

„Въпреки всичко имам страхотен късмет, че съм тук“ — помисли си той, вслушвайки се в напевните молитви.

Вчера преди залез се измъкна изпод малкия понтон едва след като чу моторите на своя 212 високо над главата си. Водата беше ледена и той неудържимо трепереше. Въпреки това не забрави да вземе автомата и преди да се насочи към къщата, провери дали е зареден. Вътре нямаше никого, в приятно бръмчащия хладилник, все още захранван от генераторите, имаше предостатъчно храна и напитки, въздухът беше затоплен. Свали дрехите си и ги просна да съхнат пред една газова печка, проклинайки с цялата си душа Валик, Селади и цялата им компания.

— Мръсни копелета! Какво им сторих, освен че се опитах да им спася кожата?!

Топлината и удобствата на къщата бяха примамливи, тялото му просто плачеше за почивка. Предната нощ в Исфахан почти не мигна. „Ще се наспя и ще тръгна на разсъмване — помисли си той. — Имам компас и горе-долу познавам пътя — трябва да заобиколя военновъздушната база, за която спомена Али Абаси, после да се насоча на изток, докато стигна главния път за Керманшах, Ахваз и Абадан. Там сигурно ще ме вземе някой, а може и да попадна на автобус… Или да тръгна още сега? Луната ще осветява пътя ми и така ще избегна евентуалния сблъсък с патрул, изпратен от базата… Али и Седали ненапразно се опасяваха, че може би сме били засечени… Но какво ще разправям, каква ще бъде легендата ми? Тъй или иначе ще се сблъскам с представителите на властта!“

Замисли се по този въпрос, докато си наливаше бренди със сода и си приготвяше нещо за хапване. Валик и останалите бяха отворили две половин килограмови кутии великолепен хайвер, които все още стояха полупълни на масата. Том ги омете с нескрито удоволствие.