Джеймс Клавел - Вихрушка

— Да — кимна мъжът. — Само не мога да разбера за какво им е потрябвал един обикновен управител на пощенски клон като мен.

— Пощата е нещо изключително важно за всяко управление, вероятно имат нужда от съветите ви… Как мислите, дълго ли ще ни карат да чакаме?

— Иншаллах — отвърна мъжът. — Извикаха ме вчера след четвъртата молитва и оттогава чакам. Не ме пуснаха да се прибера у дома през нощта, казаха, че трябва да чакаме да ни повикат… — Пръстът му се насочи към кофата в ъгъла: — Това е единствената тоалетна… нощта беше ужасна… През цялото време… през цялото време стреляха… Според слуховете са били разстреляни още трима генерали и десетина офицери от САВАК…

— Петдесет-шестдесет — поправи го мъжът от другата страна на Бакраван, бавно излязъл от вцепенението си. — Ако не и повече… Затворът е претъпкан с хора, като дървеници в бедняшки сламеник. Преди два дни Зелените ленти разбиха портала, обезоръжиха стражата, пуснаха престъпниците навън и започнаха да пълнят килиите с местни граждани… — Гласът му се снижи до едва доловим шепот: — Тук има много повече хора, отколкото по времето на шаха, Аллах да го накаже, че ни изостави!… А Зелените ленти продължават да мъкнат хора, повечето почтени правоверни граждани… Смесват ги с разни федаини, с хора на Туде и друга паплач… — Гласът му се снижи още повече, Яред виждаше само бялото на очите му: — Казват, че новата власт с охота прибягва до мъчения… Щом сте тук, ще останете Бог знае докога, ваше превъзходителство… Храната е отвратителна, аз имам язва, но онова куче чиновникът не иска дори да чуе, че трябва да съм на постоянна диета…

В другия край на помещението настана блъсканица, вратата рязко отскочи и вътре нахлуха половин дузина Зелени ленти, които започнаха да си пробиват път сред тълпата с прикладите на пушките си. Зад тях се появи човек в офицерска униформа, заобиколен от още пазачи. Ръцете му бяха вързани отзад, но главата му беше гордо вдигната. Униформата му беше разкъсана и мръсна, от якичката му висяха полуоткъснати еполети на полковник. Бакраван зина от изумление, познал полковник Пешади, командир на военновъздушната база в Ковис, негов братовчед.

Повечето от чакащите също го познаха — Пешади беше изключително популярен след победоносното иранско нахлуване в Южен Оман преди няколко години, където разби комунистическите войски на Южен Йемен, като поведе лично танковия си батальон.

— Това не е ли героят от Дофар? — попита някой слисано.

— Да, той е…

— Бог да ни закриля! Щом и него са арестували…

Един от пазачите нетърпеливо блъсна Пешади в гърба, подтиквайки го да върви по-бързо. Полковникът рязко се извърна назад въпреки белезниците.

— Кучи син! — изруга той. — Не мога да ходя по-бързо, Господ да те убие!

Пазачът го изруга и рязко заби приклада в корема му. Полковникът изгуби равновесие и се строполи на пода, но и оттам продължаваше да ругае. Не млъкна и когато двама го вдигнаха под мишниците и го затътриха към празното пространство между високите стени в западната част на затвора. Ругаеше тях, Хомейни и фалшивите молли, въпреки че знаеше какво го очаква.

— Да живее шахът! — извика той и се изправи пред стената. — Няма друг Бог, освен… — Автоматен откос прекъсна последните му думи.

В чакалнята стана тихо, някой в ъгъла едва чуто ридаеше, един старец повърна. Бакраван не можеше да повярва на очите си, имаше чувството, че сънува ужасен кошмар. Вонящият въздух беше леден, но той се потеше и не можеше да си поеме дъх. „Умирам ли?“ — безпомощно се запита той и дръпна яката на ризата си. Някой леко докосна ръката му и той отвори очи. В първия момент не можа да разбере къде се намира, после видя лицето на дребничкия си съсед, сетивата му установиха, че е проснат на пода.

— Добре ли сте? — попита го човечецът.

— Да, да, мисля, че съм добре — тихо отвърна той.

— Припаднахте, ваше превъзходителство…

Ръце на хората около него му помогнаха да се изправи, той смотолеви някакви благодарности. Усещаше тялото си тежко като олово, очите му не виждаха нищо, сетивата му бяха притъпени.

— Слушайте — говореше човекът с язвата. — Това, което става тук, е повторение на Френската революция с гилотината и всичко останало… Само не мога да разбера как стана така, че на върха е Хомейни, а въпреки това стават такива ужаси!

— Той нищо не знае — поклати глава дребничкият човек. — Невъзможно е да знае и да позволява всичко това — той е свят човек, най-образованият аятолах!