Джеймс Клавел - Вихрушка

Стените на тясната уличка бяха толкова близо, че той можеше да ги докосне с разперени ръце. Някаква старица се беше навела над вадата с нечистотии и изсипваше нещо в нея. Ракоци я простря насред калдъръма с глава в нечистотиите на вадата и полетя напред. Други възрастни хора се притиснаха до стените да му направят път, обсипвайки го с проклятия. Окрилен от яростта, Ерики бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Когато прескочи падналата старица, то беше по-малко от десет метра. Ракоци свърна в първата, също така тясна пресечка и светкавично дръпна зад себе си някаква паянтова платформа на уличен търговец, изправена до стената. Ерики не успя да спре, блъсна се в нея и се стовари с цялата си тежест върху прогнилите дъски. Замаян за миг, той изруга и скочи на крака. Ножът се озова в ръката му и той се втурна към следващия ъгъл.

Но в прохода нямаше никого. Ерики се подхлъзна и спря. Дишаше тежко и на пресекулки, цялото му лице беше обляно в пот. Макар че притежаваше остро зрение, той не виждаше почти нищо в мрака на проходчето. После очите му свикнаха с тъмнината и той видя малката арка в стената. Хлътна в нея с готов за битка нож. Озова се в малък вътрешен двор, покрит с едри груби плочи. Навсякъде имаше мръсотия, в дъното се очертаваше ръждясалият скелет на изоставен автомобил. Стените наоколо бяха прорязани от многобройни дупки за входове, много малко от тях имаха врати. Беше тихо и мрачно. От близката купчина нечистотии изскочиха плъхове и се шмугнаха в някаква дупка.

Над близката арка беше написано нещо на фарси, отворената врата под нея беше от дебели, обковани с желязо дъски, вътре потрепваше светлинката на свещ.

— Какво искаш?

Гласът долетя изотзад и космите на врата му настръхнаха. Но това не беше Ракоци, гласът беше с тежък акцент, въпросът беше зададен на английски.

— Кой си ти? — попита Ерики и се озърна.

— Какво искаш? — повтори гласът, все така скрит в непрогледния мрак.

— Аз… Аз гоня един човек…

— Няма го тук, върви си.

— Кой си ти?!

— Няма значение, върви си.

Бледото пламъче на свещта правеше мрака наоколо още по-непрогледен.

— Някой не мина ли оттук? — попита Ерики и отново безпомощно се озърна. — Някой, който да тича?

Отвърна му тих смях, после гласът каза нещо на фарси. Наоколо се разнесе шумолене и смях от много гласове, Ерики стреснато се извъртя.

— Кои сте вие?

Шумоленето продължи, някъде далеч капеше вода, въздухът вонеше, напоен с тежка, непозната миризма. Усети, че някой е почти до гърба му и отново рязко се извърна. Нямаше никого, под арката зад гърба му едва се очертаваше нощта. Потта се стичаше на вадички по лицето му. Той внимателно пристъпи към вратата, опря гръб на влажната стена, вече напълно сигурен, че Ракоци е тук. Обгърна го тежко мълчание.

— Защо не отговаряте? — попита Ерики. — Видяхте ли някого?

Тих смях.

— Върви си!

После отново мълчание.

— Защо се страхуваш? Кой си ти?

— Не е твоя работа кой съм аз, а тук се усеща само твоят страх! — Гласът беше все така тих и спокоен.

После добави нещо на фарси и наоколо отново се разнесе шумолене, примесено с приглушен шепот и смях.

— Защото никой иранец или читателя на Светата книга не би дошъл тук нито през деня, нито през нощта… Това може да стори само пълен глупак!

С периферното си зрение Ерики долови, че някой застава между него и светлината на свещта и вдигна ножа си.

— Ракоци?

— Това ли е името на мъжа, когото търсиш?

— Да… Той е тук, нали?

— Не.

— Не ти вярвам, който и да си!

Мълчание, последвано от дълбока въздишка.

— Добре, както е рекъл Бог. — После нещо на фарси, което Ерики не разбра.

В тишината се разнесе драскане на многобройни кибрити, пламнаха свещи и малки кандила. Ерики зина от изумление. Оказа се, че е застанал в средата на висока пещера с многобройни подпорни колони, сред които се валяха увити в парцали човешки тела. Стотици мъже и жени, по-скоро отвратителни остатъци от човешки същества, проснати на мръсни сламени рогозки или направо на пода. Към него се блещеха очи, почти изхвръкнали от кухините си, зееха страшни рани, размахваха се остатъци от крайници. Почти до краката му мърдаше някакъв полуразкапан старец и той уплашено отскочи настрана.

— Ние сме прокажени — проговори старецът, облегнат на близката колона. Приличаше на дрипав вързоп. Мръсен парцал прикриваше очите му, но въпреки това си личеше, че от лицето му не е останало нищо, освен две тънки устни. — Всички тук сме прокажени — повтори той и размаха остатъка от ръката си: — Да виждаш сред нас твоя човек?