Джеймс Клавел - Вихрушка

— Ами! — усмихна се малко пресилено онзи и побърза да смени темата: — Гладен ли си? Свободни ли сте за вечеря с Азадех?

— Съжалявам, друг път — отвърна Ерики и хвърли поглед на часовника си. — По-добре е вече да тръгвам, отново ти благодаря за помощта.

— Нищо — стисна протегната му ръка Толонен. — Та какво ще правят Макайвър и Гавалан? Да не са решили да променят операциите на компанията?

— Мисля, че няма такова нещо. В три следобед имахме среща да отидем заедно на летището, но за мен беше далеч по-важно да се видя с теб и да оправим проблема с паспортите. Благодаря ти още веднъж.

— Ще се видим утре — усмихна му се топло Толонен.

Виковете навън бяха замлъкнали, в квартала се възцари заплашително мълчание. Двамата бързо се приближиха до прозореца. Всички демонстранти бяха извърнали глави към широкия булевард, наричан само до преди дни „Рузвелт“. В далечината се разнесе нещо като грохот от гръмотевица и мигове по-късно се превърна в мощно, макар и все още приглушено „Аллах акбар“.

— Има ли заден изход твоят блок? — загрижено попита Ерики.

— За съжаление няма.

Прииждащата по булеварда тълпа беше предвождана от молли и Зелени ленти, всички въоръжени, както и тези, които пристъпваха след тях и унесено виеха: „Аллах е велик, Аллах е велик!“ Новите демонстранти бяха далеч по-многобройни от студентите пред посолството, които също бяха въоръжени.

Левичарите се пръснаха сред блокираните коли на улицата и заеха позиции за стрелба. Жените и децата, останали безпомощни в капана на собствените си возила, започнаха да изскачат от тях и панически да бягат. Религиозните фанатици ускориха стъпка, първите им редици се появиха на добре осветеното пространство пред посолството, ревът им се усили, пушките се насочиха напред. Изведнъж студентите започнаха да се оттеглят, мълчаливо и организирано. Зелените ленти се поколебаха, но не се впуснаха да ги преследват. Миг по-късно от протестиращите нямаше и следа, моллите и ислямските гвардейци се пръснаха сред блокираните коли и започнаха да насочват трафика. Хората, които бяха избягали от автомобилите си и се криеха край оградата, отново се върнаха в тях. Скоро обичайната блъсканица на уличното движение беше възобновена. Порталът на посолството остана затворен, но една малка вратичка в него леко се открехна.

— Залагам живота си, че тук щеше да се разрази кръвопролитно сражение! — преглътна развълнувано Кристиан.

Ерики беше не по-малко смаян.

— Сякаш предварително знаеха точно кога и откъде ще се появят Зелените ленти — промълви той. — Имам чувството, че това беше нещо като репетиция на… — Изведнъж млъкна и се приближи до стъклото, лицето му бавно започна да почервенява:

— Виж! Този там на вратата е Ракоци!

— Кой? Онзи с пилотското яке, който разговаря с някакъв дребосък? — Кристиан залепи нос за стъклото. Двамата мъже бяха почти скрити в сянката, после стиснаха ръцете си и излязоха на светло. Единият наистина беше Ракоци. — Сигурен ли си, че…

Но Ерики вече беше отворил входната врата и летеше надолу по стълбите. Кристиан успя да забележи как измъква широкия ловджийски нож от колана си и го пъха в ръкава.

— Ерики, не прави глупости! — извика той, но едрият финландец вече беше изчезнал. Кристиан се спусна към прозореца и стигна точно навреме, за да види как Ерики се втурва в тълпата. От Ракоци нямаше никаква следа.

Но Ерики го беше хванал на фокус и не отместваше очи от него. Ракоци беше на петдесетина метра пред него, сви по „Рузвелт“ и изчезна. Ерики се втурна напред, стигна до ъгъла и видя руснака пред себе си. Ходеше бързо и целеустремено. Между тях имаше множество пешеходци, воят на клаксоните беше невъобразим. Ракоци заобиколи някакъв камион, спря да изчака преминаването на очукан фолксваген и се огледа. Видя Ерики веднага, тъй като финландецът се извисяваше поне с тридесет сантиметра над всички останали. Плю си на петите без никакво колебание, шмугна се в тълпата и се насочи към една от страничните улички. Ерики се втурна подире му. Пешеходците ги засипаха с ядосани ругатни, някакъв старец отлетя в калната канавка, блъснат от Ракоци.

Страничната улица беше тясна и покрита с нечистотии, тъмна, със спуснати кепенци на дюкяните. Няколко бавно клатушкащи се фигури се влачеха по средата на платното и изчезваха под многобройните арки и ниски сводове. Вонеше на урина и гниещи зеленчуци.

Ракоци имаше преднина от тридесетина метра. Свърна в някакъв тесен проход и събори временните жилища на няколко окаяни просяци, които го засипаха с ругатни. После смени посоката и хлътна в някакъв безистен, профуча през него, отново смени посоката, хлътна в друг тесен проход и изведнъж се закова на място. Дишаше тежко и забързано се оглеждаше. Отвсякъде го заобикаляха високи стени, беше попаднал в задънена уличка. Ръката му се спусна към автоматичния пистолет, но в същия момент забеляза някакъв нисък проход в една от стените и се насочи натам.