Джеймс Клавел - Вихрушка

Старецът го взе с треперещи пръсти. Дишаше тежко. За момент не можа да съсредоточи погледа си. После успя да прочете: „Яред Бакраван от Техеранския пазар, по заповед на Революционния комитет и Алиаллах Увари вие се призовавате пред Революционния трибунал в затвора Евин веднага след първата молитва, за да отговорите на въпросите.“ Документът беше подписан с неграмотен почерк: „Алиаллах“.

— Какви въпроси? — попита безизразно старият лихвар.

Водачът метна карабината си през рамо и стана.

— Имате време до разсъмване. Вземете със себе си документа и не закъснявайте. — В този момент той забеляза сребърния поднос с кристалните чаши и полупразната бутилка водка на ниската масичка, почти скрита зад завесата в тъмния коридор, която проблясваше на светлината на свещите.

— В името на Бога и Пророка — рече сърдито той, — да не сте забравили Божиите закони?

Хората в магазина се разстъпиха, а той обърна бутилката надолу, изля съдържанието й върху мръсния под и я захвърли. Част от водката се разля по един от килимите. Инстинктивно момчето за поръчки коленичи и започна да я бърше.

— Остави я!

Слисано, то избяга. Юсуф небрежно размаза локвата с крак.

— Ако остане петно, нека ти напомня за законите на Бога, старче — каза той. За момент се загледа в килима. — Какви цветове! Прекрасно! — Въздъхна и се почеса, после се обърна към Бакраван и Киа: — Ако съберем всичко, което притежават нашите семейства и семействата на бащите ни, пак не бихме могли да си позволим и ъгъл от този килим. — Юсуф се усмихна криво. — И после, дори ако бях богат като теб, лихварю Бакраван, — знаеш ли, че лихварството е също против Божиите закони? — дори ако бях толкова богат, пак не бих си купил такъв килим. Нямам нужда от такова съкровище. Аз нямам нищо, ние нямаме нищо, на нас не ни трябва нищо. Нужен ни е само Бог.

И излезе с твърда крачка.

Близо до американското посолство: 8,15 вечерта.

Ерики чакаше вече почти четири часа. От апартамента на своя приятел Кристиан Толонен ясно виждаше високата стена, която опасваше ярко осветената площ на американското посолство оттатък улицата. Пред масивния железен портал потропваха да се стоплят морски пехотинци, зад тях се виждаха контурите на огромната сграда на самото посолство. Движението по улицата беше все така оживено, тук-там ставаха малки задръствания, всички безразсъдно се тикаха напред, натиснали клаксоните; пешеходците се движеха по обичайния си непредвидим начин. Светофарите не работеха, полицаи нямаше. А и да ги имаше, резултатът щеше да е все същият. Техеранците пет пари не дават за правилника за движение, никога не са го правили и никога няма да го правят. Също като онези безумци на планинския път, които се самоубиха пред очите им. Като тях са и жителите на Табриз, на Казвин, изобщо всички…

При спомена за Казвин той неволно стисна огромните си юмруци. Сутринта беше във финландското посолство и там се запозна с обезпокоителните съобщения — в Казвин имаше открито въстание, в Табриз азербайджанските националисти също се бяха разбунтували и водеха тежки сражения с лоялните на Хомейни армейски подразделения. Цялата богата на петрол погранична провинция с изключително стратегическо значение отново се бе обявила за независима от Техеран — независимост, за която се беше борила от векове, неизменно подпомагана и насърчавана от Русия. Ракоци и такива като него сигурно бяха наводнили територията на Азербайджан.

— Разбира се, че руснаците ни висят на главата! — ядосано се тросна Абдула Горгон-хан малко преди Ерики и Азадех да потеглят за Техеран. — Разбира се, че твоят Ракоци и такива като него шарят нагоре-надолу. Само чрез нас те могат да се доберат до Залива и Ормузкия проток — вратата към целия западен свят! Ако не бяхме ние, Горгоните, и нашето влияние сред племената и кюрдите, отдавна вече да сме съветска провинция. Това, разбира се, би станало не без участието на коварните англичани! Ох, как ги мразя тези мръсници! Мразя ги дори повече от американците, които са обикновени варвари — прости и невъзпитани! Това е истината, не си ли съгласен?

— Мисля, че не са точно такива, поне тези, които познавам. В компанията се отнасят добре с мен.

— Засега. Но в даден момент ще те предадат — англичаните винаги предават всеки, който не е от тяхната кръв, предават се дори помежду си, когато им е изгодно!

— Иншаллах.

— Иншаллах — мрачно се усмихна Абдула Горгон-хан. — Особено ако руснаците дръпнат войските си от границата! Тогава ще им дадем една „Азербайджанска демократична република“ и „Кюрдска народна република“! Ще видят те! Но аз се възхищавам на руснаците — залагат само на сигурно и променят правилата на играта, когато им е угодно. Истинският победител от световната ви война е Сталин! Нали взе всичко, което му трябваше, в Потсдам, Ялта и Техеран? Нали надхитри и Чърчил, и Рузвелт? Направи дори така, че Рузвелт му остана на гости в съветското посолство в Техеран! Господи, колко се смяхме тогава ние, иранците! Великият президент позволи на Сталин да очертае своето бъдеще както му е угодно, вместо да го натика в тайгата! Какъв гений! Пред него вашият съюзник Хитлер изглеждаше като невръстен сополанко! Иншаллах, а?