Джеймс Клавел - Вихрушка

— Законът на пазара по-голям ли е от закона на Бога, лихварю Бакраван?

Той усети леден полъх да преминава през него.

— Не, не, разбира се, че не.

— Добре. Аз се подчинявам на Божиите закони и върша Божие дело.

— Но вие не можете да арес…

— Аз се подчинявам на Божиите закони и върша Божие дело. — Тъмните очи на младежа гледаха невинно под черните вежди. Той махна към карабината. — Аз нямам нужда от тази пушка — никой от нас няма нужда от пушки, за да върши Божието дело. Моля се с цялото си сърце да дам живота си в името на Бога, защото тогава ще отида направо в рая, без да бъда съден, а греховете ми ще бъдат опростени. Ако това стане, ще умра, благославяйки този, който ме е убил, защото ще знам, че умирам, вършейки Божието дело.

— Бог е велик — извика един от мъжете, а другите повториха след него.

— Да, Бог е велик. Но ти, лихварино Бакраван, молиш ли се ти пет пъти на ден, както повелява пророкът?

— Разбира се, разбира се. — Бакраван чу гласа си сякаш някъде отдалеч. Знаеше, че тази лъжа не го вкарва в грях заради такията — скриването, разрешението на Пророка всеки мюсюлманин да може да излъже, ако чувствува, че животът му е застрашен.

— Добре. Мълчи и потърпи. По-късно ще се занимая и с тебе. — Нови тръпки го побиха, когато видя, че младежът пак насочва вниманието си към Пакнури.

— По заповед на Революционния комитет и Алиаллах Увари: скъпернико Пакнури, трябва да отговаряш за престъпления против Бога.

Устните на Пакнури замърдаха.

— Аз… аз… вие не можете… има… — Гласът му заглъхна. В ъгълчетата на устата му изби пяна. Всички го гледаха — Зелените ленти с безразличие, останалите — с ужас.

Али Киа прочисти гърлото си.

— Сега слушайте, може би е по-добре да оставите това за утре — започна той, като се опитваше да придаде важност на гласа си. — Емир Пакнури очевидно е разстроен от греш…

— Кой сте вие? — Очите на водача се впиха в него, както преди в Пакнури и Бакраван. — Е?

— Аз съм заместник-министър Али Киа — отговори Али, като издържа храбро погледа му — от Министерството на финансите, член на кабинета на министър-председателя Базарган, и ви предлагам да почакате до…

— В името на Бога вие, вашето Министерство на финансите, вашият кабинет, вашият Базарган нямат нищо общо с мен и с нас. Ние се подчиняваме на моллата Увари, който изпълнява заповедите на Комитета, който пък се подчинява на имама, а над него стои само Бог. — Мъжът разсеяно се почеса и отново насочи вниманието си към Пакнури.

— Хайде, тръгвай — нареди му той, все още с кротък глас. — Или ще заповядам да те извлекат насила.

Пакнури изстена и се свлече на земята. Остана да лежи неподвижен. Другите гледаха безпомощно, някой промърмори: „Такава е Божията воля“, а момчето за поръчки захълца.

— Тихо, момче — каза спокойно Юсуф. — Мъртъв ли е?

Един от мъжете излезе напред и клекна над Пакнури.

— Не. Иншаллах.

— Иншаллах. Хасан, вдигни го, потопи му главата във вода и ако не се свести, ще трябва да го носим.

— Не — храбро се намеси Бакраван, — не, той трябва да остане тук, лошо му е и…

— Ти глух ли си, старче?

В гласа на Юсуф се появи остра нотка. Стаята се изпълни с напрежение. Малкото момче пъхна юмрука си в устата, за да не заплаче. Юсуф задържа поглед върху Бакраван, а мъжът, когото нарекоха Хасан, широкоплещест и силен, с лекота вдигна Пакнури и излезе от магазина на улицата.

— Бог пожела така — изрече водачът, вперил поглед в Бакраван. — Е, какво има още?

— Бихте ли ми казали, моля… къде ще го отведете?

— В затвора, разбира се. Къде другаде?

— В кой… кой затвор?

Един от другите мъже се разсмя.

— Какво значение има в кой затвор?

В стаята стана задушно и тя заприлича на клетка.

— Бих искал да знам, ваше превъзходителство — отвърна Бакраван. Гласът му беше приветлив, опитваше се да прикрие омразата. — Моля да ми отговорите.

— В Евин. — Това беше най-печално известният от затворите в Техеран. Юсуф, водачът, усети нов прилив на страх в стаята. „Сигурно всички са виновни, щом толкова се страхуват“ — помисли той. Погледна по-малкия си брат. — Дай ми документа.

Брат му едва ли беше на повече от петнадесет години, бе мърляв и кашляше лошо. Той извади няколко хартийки и ги прерови. Намери онази, която търсеше.

— Ето го, Юсуф.

— Сигурен ли си, че е този?

— Да. — Младежът посочи с дебелия си пръст името. Бавно, буква по буква, той го произнесе: — Яред Бакраван.

„Бог да ни пази“ — промълви някой. В пълната тишина, която настана, Юсуф взе документа и го протегна на лихваря. Другите гледаха слисани.