Джеймс Клавел - Вихрушка

— Не, защо?

— Не зная как ще се отрази на иранското й гражданство едно евентуално пътуване с финландски паспорт. Властите винаги са настроени ревниво към иранците с двойно гражданство, а сега този Хомейни положително ще затегне нещата в тази посока. Има опасност да решат, че се е отказала от местно гражданство и да не я пуснат обратно…

Навън тълпата зарева още по-силно и двамата за миг отклониха вниманието си. Някакъв тип с високоговорител крещеше антиамерикански лозунги, посрещани с гора от вдигнати юмруци и оглушителни крясъци.

— В момента се чувствам така, че изобщо не ми пука дали ще я пуснат обратно — въздъхна Ерики.

Кристиан го погледна, помълча, после каза:

— Може би трябва да знае за тази опасност, Ерики. Не мога да й осигуря друг ирански паспорт или временни документи, но да напусне страната без тях е изключително рисковано. Защо не помолиш баща й? Той лесно би я снабдил с всичко необходимо, нали е владетел на почти целия Табриз!

— Така е — кимна Ерики. — Но преди да заминем, отново се скарахме. Той не одобрява брака на дъщеря си.

— Може би защото все още нямате деца — замислено рече Кристиан. — Знаеш колко чувствителни са иранците на тази тема.

— Време за деца колкото щеш — въздъхна отново Ерики. „Ще си създадем деца в по-подходящо време — помисли си той. Нали доктор Нът я прегледа и каза, че е съвсем здрава. По дяволите! Ако чуе това, което току-що каза Кристиан, тя никога няма да напусне Иран! А ако го премълча и после й откажат входна виза, цял живот няма да ми прости! Но така или иначе, тя няма да замине без разрешението на баща си.“ — За да я снабдим с нови документи, ще трябва да се върнем обратно в Табриз — каза на глас той. — А аз не искам.

— Защо, Ерики? Обикновено нямаш търпение да заминеш за Табриз…

— Заради Ракоци — отвърна Ерики и после му разказа невероятните си патила, спестявайки само убийствата. „Някои подробности трябва да се премълчават“ — мрачно си помисли той.

— И какъв е проблемът? — отпи глътка водка Кристиан Толонен.

— Ракоци — погледна го в очите Ерики, после разпредели останалата водка в чашите. — Наздраве и благодаря за документите.

— И какво ще правиш сега? — погледна го в очите Кристиан.

— Още не зная. Първо трябва да говоря с Макайвър, но сутринта не успях — двамата с Гавалан се опитваха да открият иранските си партньори, после имаха среща в английското посолство с някой си Толбът…

— Джордж Толбът? — попита Толонен с внезапно нараснал интерес.

— Да, познаваш ли го?

— Втори секретар в посолството — отвърна Толонен. „И ръководител на цялото английско разузнаване в Иран от дълги години“ — пропусна да добави той. — Не знаех, че още е тук, бях чул, че си заминава преди два дни. Но каква работа имат с него Макайвър и Андрю Гавалан?

Ерики сви рамене и се извърна към прозореца. Очите му равнодушно пробягаха по фигурите на няколко младежи, които се опитваха да се покатерят по стената на посолството, мислите му бяха насочени единствено към проблема с документите на Азадех.

— Казаха, че искат да научат нещо повече за някакъв негов приятел, с когото се запознали вчера на летището. Някой си Армстронг… Робърт Армстронг.

Кристиан Толонен замалко не изпусна чашата си.

— Армстронг ли? — смаяно прошепна той, доволен, че Ерики е с гръб към него.

— Да — извърна се Ерики. — Говори ли ти нещо?

— Често срещано име — отвърна младият мъж, доволен от безразличието, което успя да придаде на гласа си. Робърт Армстронг от МИ–6, бивш служител на Специалния отдел, вече години наред в Иран като специален съветник на свръхсекретния Отдел за контраразузнаване, изпратен тук вероятно по силата на таен договор между правителствата на двете страни. Почти никой не го познаваше, а тези, които все пак го бяха виждали, бяха предимно секретни агенти.

„Като мен“ — помисли Толонен и се запита какво ли би казал Ерики, ако научи, че той самият е експерт по иранските въпроси към финландското разузнаване, че знае всичко за Ракоци и още куп чужди агенти, че основната му работа е да знае всичко за положението в Иран, да гледа, наблюдава и запомня, без да се забърква в нищо? Но какво прави още тук този Армстронг?

Той стана и се приближи до прозореца, стараейки се да прикрие обзелото го безпокойство.

— Научиха ли това, което ги интересува? — небрежно попита той.

— Не знам — сви рамене Ерики. — Така и не успях да ги хвана… Бях… — изведнъж млъкна и се втренчи в лицето на приятеля си. — Важно ли е?