Джеймс Клавел - Вихрушка

— Плати сам на Локхарт, уважаеми Яред — отказа му грубо Валик последния път, когато го беше помолил. — Това, разбира се, са твои лични разноски. Ти получаваш дял от всичко, което печелим — а и какво представлява такава жалка сума за моя любим братовчед, най-богатия търговец в Техеран?

— Но това трябва да бъдат разноски на съдружниците. Ние можем да го използуваме, когато владеем сто процента от акциите. При новия план за бъдещето на „Импириъл Хеликоптърс“ дружеството ще бъде по-богато, отколкото когато и да…

— Веднага ще се посъветвам с останалите съдружници. Разбира се, решението ще вземат те, а не аз…

„Лъжец — помисли си Бакраван, посръбвайки от чая, — но на негово място и аз бих казал същото.“ — Той се прозина — беше уморен и гладен. Една дрямка преди вечеря би му се отразила добре.

— Много съжалявам, но трябва да се занимая с една спешна работа. Драги Пакнури, радвам се, че всичко се разреши. Остани тук тази нощ. Али, приятелю, ела с мен до портите на пазара — имаш ли транспорт? — попита хитро той, като знаеше, че първият помощник на един заместник-министър трябва да има кола с шофьор и бензин без ограничения.

— Да, благодаря ти, министър-председателят настоя да имам — предполагам поради важността на нашето министерство.

— Такава е Божията воля — заключи Бакраван. Удовлетворени, всички излязоха от стаята, слязоха по тесните стълби в малкия коридор, който водеше до открития магазин. Изведнъж усмивките им изчезнаха, а в устата им загорча.

Тук ги очакваха същите петима от Зелените ленти, изтегнати по бюрата и столовете, всички въоръжени с американски армейски карабини, всички на по двадесетина години, небръснати или брадати, с бедни и мръсни дрехи, някои от тях с дупки в обувките, някои без чорапи. Водачът мълчаливо си човъркаше зъбите с клечка, а останалите пушеха, без да ги е грижа, че тръскат пепелта върху безценните кашмирски килими на Бакраван. Един от младежите кашляше тежко от дима и гърдите му свистяха.

Бакраван усети как коленете му омекват. Всичките му слуги стояха като замръзнали до една от стените. Всички. Дори и любимото му момче за поръчки. Навън на улицата беше много тихо, наоколо нямаше никого — дори собствениците на лихварските дюкяни от отсрещната страна на уличката като че ли бяха изчезнали.

— Салаам, ага, Бог да ви благослови — поздрави любезно той, като се опитваше да скрие уплахата си. — Какво мога да направя за вас?

Водачът не му обърна внимание, а продължи да пронизва с поглед Пакнури. Лицето му беше симпатично, но поразено от някаква болест, пренасяна от пясъчните мухи. Беше на двадесетина години, с черни очи и коса и огрубели от работа ръце, които си играеха с карабината. Казваше се Юсуф Сенвар — Юсуф Зидаря.

Мълчанието натежа и Пакнури не издържа на напрежението.

— Това е грешка — развика се той. — Правите огромна грешка!

— Мислеше, че ще се отървеш от Божията разплата, като избягаш, а? — гласът на Юсуф щеше да бъде почти приятен, ако не беше грубият селски акцент, чийто произход Бакраван не можеше да определи.

— Каква Божия разплата? — изкрещя Пакнури. — Не съм направил нищо лошо, съвсем нищо.

— Сигурен ли си? Не си ли работил за и с чужденци дълги години, не си ли им помагал да изнесат богатството на нацията ни?

— Не е вярно. Те само създаваха работни места и помагаха на иконо…

— А не беше ли дълги години в услуга на дяволския шах?

Пакнури отново се развика:

— Не, аз бях в опозиция, всички знаят, че аз… Аз бях в опо…

— Но все пак му служеше и му се подчиняваше, нали?

Лицето на Пакнури се разкриви и той вече не можеше да го владее. Устата му се отваряше, но думите не можеха да излязат. Най-сетне проговори отново:

— Всички му служеха — разбира се, че всички му служеха — той беше шахът, но ние работехме за революцията… Шахът си беше шах — разбира се, че всички му служеха, докато беше на власт…

— Имамът не му е служил — прекъсна го Юсуф и гласът му изведнъж загрубя. — Имам Хомейни никога не е служил на шаха. В името на Бога, не е ли така? — Той бавно местеше поглед от лице на лице. Никой не му отговори.

В тишината Бакраван гледаше как мъжът бръкна в скъсания си джоб, извади някакво листче и се взря в него. Знаеше, че той е единственият тук, който може да спре този кошмар.

— По заповед на Революционния комитет — започна Юсуф — и на Алиаллах Увари, скъпернико Пакнури, ти се призоваваш на съд. Предай се на…

— Не, ваше превъзходителство — твърдо каза Бакраван, а ударите на сърцето тупкаха в ушите му. — Тук е пазарът. Откакто свят светува, пазарът има свои закони, свои водачи. Емир Пакнури е един от тях и не може да бъде арестуван или задържан против волята си. Никой не може да го докосне — това е законът на пазара, откакто свят светува. — Той се вгледа отново в младежа — знаеше, че никога нито шахът, нито дори САВАК, бяха дръзвали да нарушат техните закони или право на убежище, и това му вдъхна смелост.