Джеймс Клавел - Вихрушка

Цяла година живя като забодена с игла пеперуда. После й простиха — успяха някак си да се примирят. Помоли да я изпратят в университета в Техеран. „Съгласен съм, при условие че се закълнеш в Бога — никакви истории, абсолютно подчинение и ще се омъжиш само за онзи, когото избера аз“ — заяви ханът.

Азадех показа отличен успех и стана първенец в курса. После подаде молба за Учителския корпус — търсеше повод да се измъкне от двореца. „Съгласен съм, но само в нашите земи. Имаме предостатъчно села, в които да работиш“ — каза баща й.

Много мъже от Табриз искаха да я вземат за жена, но той все отказваше, срамуваше се от нея. После се появи Ерики.

— Какво ще стане, когато този чужденец, този… този прост, вулгарен, невъзпитан, вярващ в духове варварин, който не говори нито дума фарси или турски, не знае нищо за нашите обичаи или история, или за това, как да се държи в цивилизовано общество, чийто единствен талант се състои в това, че може да изпие огромни количества водка и да управлява хеликоптер — когато той открие, че не си девствена, че си омърсена, развалена, а може би разрушена отвътре завинаги?

— Вече му казах, татко — обясни тя през сълзи. — Както и това, че без твоето разрешение не мога да се омъжа.

После дойде нападението върху двореца, за малко да убият баща й, а Ерики се прояви като воин отмъстител от древните книги. Получи разрешение да се омъжи — още едно чудо. Ерики разбира — още едно чудо. Но ето, че още нямаше дете. „Старият доктор Нът казва, че съм съвсем нормална и трябва да бъда търпелива. С Божията помощ скоро ще се сдобия със син и този път ще има само щастие, както е при Шаразад — толкова е красива с прекрасното си лице, гърди и бедра, а косата и кожата й са нежни като коприна.“

Азадех почувствува мекотата на тялото на приятелката си под пръстите си и това я изпълни със задоволство. Разсеяно започна да я гали, остави се да бъде потопена в топлината и нежността й. „Благословени сме да бъдем жени — помисли си тя, — да можем да се къпем заедно и да спим заедно, да се целуваме и докосваме, без да чувстваме вина.“

— Ах, Шаразад — промълви тя и се предаде съвсем, — колко те обичам.

В стария град: 7,52 вечерта.

Мъжът бързаше през покрития със сняг площад близо до древната джамия на Мехрид. Влезе през главната порта на големия покрит пазар — от вледеняващия студ попадна в топлия, пълен с хора, познат полумрак. Беше към петдесетгодишен, пълен, запъхтян от бързането, с накривена астраганена шапка и скъпи дрехи. Тежко натоварено магаре препречи пътя му в тесния проход и той изруга, отдръпна се, за да могат животното и господарят му да се проврат покрай него, после отново забърза, зави наляво, после излезе на улицата на продавачите на дрехи.

„Спокойно — отново и отново си повтаряше той, а гърдите и крайниците го боляха. — Сега си в безопасност, не бързай.“ Но ужасът му отново надделя над съзнанието и все още в паника, той ускори крачките си и изчезна в огромния лабиринт. По петите го следваха група въоръжени Зелени ленти. Те не бързаха.

Тясната уличка на магазините за ориз пред забързания мъж беше задръстена с повече хора от обикновено, всички в борба за малкото стока за продан. Той спря за миг и избърса челото си, после продължи. Пазарът беше като кошер, пълен с живот, със стотици мръсни коридори, алеи и проходи, обграден от двете страни със слабо осветени, открити отпред магазини, някои на два етажа, както и с будки и стаички, някои от тях съвсем малки, за стоки и услуги от всякакъв вид — от храни до вносни часовници, от меса до кюлчета злато, от лихвари до търговци на оръжие — всички очакващи клиенти, макар че нямаше много за продан или за работа. Над шума, тракането и пазарлъците, на високия куполообразен таван, имаше отвори за проветряване и за пропускане на слънчева светлина през деня. Въздухът беше натежал от особената миризма на пазара — миризма на дим и гранясала мазнина, гнили плодове и печено месо, храна, подправки и пикоч, тор, прах, бензин, мед, фурми и мърша — всичко това смесено с миризмата на телата и потта на множеството хора, които бяха родени, живееха и умираха тук.

Хора от всички възрасти и националности се тълпяха в страничните улички — техеранци, тюрки, кюрди, кашкаи, арменци и араби, ливанци и левантинци, — но мъжът не им обърна внимание, нито пък се отзова на постоянните предложения да спре и да купи нещо. Той се промушваше и криволичеше през тълпите, пресече собствената си улица на златарите, премина по тази на продавачите на подправки и съседната на бижутерите, навлизайки все по-навътре в лабиринта. Под астраганената шапка косата му се бе слепила от потта, лицето му се беше зачервило. Двама собственици на магазини, които го забелязаха, се усмихнаха и единият каза на другия: