Джеймс Клавел - Вихрушка

Въпреки това под маската на радостта всички бяха напрегнати, особено жените, обвити в своите покривала. Азадех и Шаразад завиха зад един ъгъл и видяха група младежи, които бяха обградили тъмнокоса жена, облечена в западни дрехи. Подиграваха й се, подхвърляха обидни думи и правеха неприлични знаци, а няколко от тях се бяха разкопчали и размахваха членовете си срещу нея. Жената беше тридесетгодишна, облечена прилично — със сако върху полата, дълги крака и дълга коса под малка шапчица. После към нея се доближи един мъж, проправяйки си път през тълпата. Той веднага се развика, че били англичани и трябвало да ги оставят на мира, но мъжете не му обърнаха никакво внимание, отблъснаха го и пак се струпаха около жената. Тя стоеше сред тях вцепенена от ужас.

Шаразад и Азадех не можеха да заобиколят тълпата, която бързо се разрастваше и ги обграждаше, и бяха принудени да стоят и да гледат. После пристигна един молла, нареди на тълпата да се разпръсне и произнесе пред чужденците цяла тирада, че трябва да се подчиняват на ислямските обичаи. Когато стигнаха вкъщи, и двете се чувстваха уморени и някак омърсени.

— Би трябвало ние, жените, да организираме протести, преди да е станало твърде късно. Добре ще е да излезем на улиците без чадори или фереджета, да се защитим пред моллите — ние не сме робини, имаме права и дали ще носим чадор или не, зависи от нас, а не от тях.

— Ами да! Все пак ние също помогнахме за спечелването на победата! — Шаразад се прозя, полузаспала. — О, толкова съм уморена.

Азадех с празен поглед наблюдаваше пукането на мехурчетата пяна. Водата вече беше по-гореща, а сладкият аромат на парата — много приятен. Тя се наклони напред за миг и поглади пяната по гърдите и раменете си.

— Странно, Шаразад, но аз съм доволна, че днес носех чадор — онези мъже бяха толкова противни.

— Мъжете на улицата винаги са такива, скъпа. — Шаразад отвори очи и погледна златистата й блестяща кожа и щръкналите зърна на гърдите. — Толкова си прекрасна, Азадех.

— Благодаря ти, но ти си, по-хубава. — Азадех сложи ръка върху корема на приятелката си и я погали. — Ще ставаш майка, нали?

— О, наистина се надявам. Още три дни и после ще знам със сигурност. — Шаразад въздъхна, затвори очи и отново се отдаде на топлината. — Не мога да си представя как ще се чувствам като майка. Вие с Ерики кога смятате да имате деца?

— След една-две години. — Азадех изрече спокойно тази лъжа, която беше повтаряла вече много пъти. Дълбоко в себе си изпитваше страх, че не може да има деца, защото, откакто беше женена, не беше използвала противозачатъчни средства и с цялото си сърце от самото начало искаше да има дете от Ерики. Винаги я преследваше един и същ жесток кошмар: че абортът й е отнел всички шансове за деца, колкото и да беше се опитвал да я успокои германският доктор. „Как може да съм била толкова глупава?“

„Толкова просто. Бях влюбена. Бях на седемнадесет и бях влюбена, о, колко дълбоко влюбена. Не както в Ерики, за когото с радост бих дала живота си. С него любовта е истинска и завинаги, нежна, страстна и сигурна. С моя светлоок Джони беше като сън.

Къде ли си сега, какво ли правиш, все така висок и рус, със синьо-сивите си очи — истински англичанин! Дали си се оженил? Колко ли сърца си разбил, както разби моето, мили мой!“

Онова лято той учеше в Ружмон — село, съседно на това, в което тя завършваше училище — уж за да учи френски. Това стана, след като Шаразад си беше заминала. Срещна го в Зоненхоф — грееше се на слънце и се любуваше на красотата на Гщаад сред чашата, образувана от планините. Тогава той беше на деветнадесет, а тя преди три дни беше навършила седемнадесет. Цялото лято те се разхождаха в планините — така красиви, така примамливи, — обикаляха върховете и горите, плуваха в потоците, играеха и се любеха безразсъдно високо над облаците.

„Повече облаци, отколкото имаше в главата ми“ — припомни си тя в унес — онова лято умът й наистина хвърчеше в облаците. После, през есента, той й съобщи: „Съжалявам, но трябва да тръгвам, връщам се в университета, но ще дойда за Коледа“. И не дойде. А много преди Коледа тя разбра, че е бременна. Там, където имаше пълно щастие, сега имаше срам и мъка. Беше ужасена от това, че в училището могат да разберат, защото тогава трябваше да съобщят на майка й и на баща й. В Швейцария беше забранено да се прави аборт без съгласието на родителите, затова отиде оттатък границата — в Германия, където всичко се уреди без много формалности. Там откри любезния доктор, който я успокояваше непрекъснато. Имаше само малка трудност, докато вземе пари назаем, иначе всичко мина бързо и без усложнения. Беше все още влюбена в Джони. После, на следващата година, завърши училището и се върна в Табриз. Всичко си остана тайна. Но мащехата й някак си разбра. „Сигурно сестра ми Нажуд ме предаде, нали тя ми даде назаем парите?“ После и баща й научи.