Джеймс Клавел - Вихрушка

— Аз не мога. О, толкова високо над пода, толкова е лесно да паднеш, винаги има огромна яма от неговата страна, така че се чувстваш неудобно и се събуждаш с болки в гърба. Какво ужасно легло в сравнение с нашите юргани върху прекрасните килими на пода — толкова удобни и цивилизовани.

— Да. Но Ерики не иска да използува юргани и килими — той настоява за легло. Просто не иска дори да опита — понякога е такова облекчение, когато го няма.

— О, ние вече спим по правилния начин, Азадех. След първия месец се преборих с глупавото западно легло.

— Как го направи?

— Въздишах по цяла нощ и не давах на моя любим да заспи — после спях през деня, за да бъда бодра през нощта, за да мога отново да охкам по цяла нощ. — Шаразад се засмя радостно. — След седем нощи любимият ми се призна за победен, следващите три нощи спа като къпан на пода и сега винаги спи, както се полага на цивилизован човек — дори когато е в Загрос! Защо не опиташ и ти? Гарантирам ти успех, мила, особено ако освен това непрекъснато се оплакваш, че леглото ти причинява и болки в гърба и че, разбира се, все още обожаваш да правиш любов, но нека да бъде малко по-внимателен.

Азадех се разсмя.

— Моят Ерики е по-умен от твоя Томи — когато Ерики пробва юрганите върху нашия килим, той въздиша цяла нощ, въртя се и не ми даде да заспя — след три нощи бях толкова изтощена, че леглото почти ми хареса. Когато отидох на гости у нашите, спах цивилизовано, макар че когато Ерики е в двореца, използуваме легло. Нали знаеш, мила, има и друг проблем: обичам Ерики, но той понякога е толкова груб, че ми се иска да умра. Постоянно казва „да“ и „не“, когато го питам нещо — как може да се води разговор след „да“ или „не“?

Тя се усмихна. „Да, има тежък характер, но не бих могла да живея без него — без любовта му, чувството му за хумор, грамадното му силно тяло… И как винаги прави това, което искам, просто малко прекалено лесно, така че не ми дава голяма възможност да прилагам хитрините си.“

— Голям късмет имаме ние двете, нали, Шаразад?

— О, да, мила. Можеш ли да останеш една-две седмици — дори и Ерики да се върне, нали ще останеш, моля те!

— Бих искала. Когато Ерики се върне… може би ще го помоля.

Шаразад се размърда във ваната, раздвижи пяната пред гърдите си и я избърса от ръцете си.

— Мак каза, че ако закъснеят, ще пристигнат от летището тук. Джени ще дойде направо от апартамента, но не преди девет. Помолих и Паула да намине — това е онази италианка — но не заради Ногър, а за Чарли. — Тя се подсмихна. — Чарли припада само като я погледне!

— Чарли Петикин? А, чудесно! Трябва да му помогнем — дължим му поне това! Да му помогнем да свали сексапилната италианка!

— Чудесно! Да измислим план как да ги съберем с Паула.

— Дали ще бъде подходяща за съпруга, или само за любовница?

— За любовница. Чакай да помисля! На колко години е тя? Трябва да е поне на двайсет и седем. Мислиш ли, че би била добра съпруга за него? Време му е да се ожени. Но пък на всички момичета, които Томи и аз сме му показвали дискретно, той само се усмихва и вдига рамене — аз дори му доведох третата си братовчедка, която беше на петнадесет, и мислех, че това ще го изкуши, но нищо не се получи. Този път може да се хване на въдицата. Имаме достатъчно време да измислим плана, да се облечем и да се приготвим — имам няколко прекрасни рокли, от които можеш да си избереш, която пожелаеш.

— Толкова странно чувство е това, Шаразад, да нямаш нищо — съвсем нищо. Нито пари, нито документи… — За момент Азадех се върна мислено обратно в рейнджровъра до барикадата на пътя, а пред нея беше муджахидинът с тлъстото лице, който им беше откраднал документите, и от автомата му излизаше пламък, а Ерики го притисна до другата кола и го смачка като хлебарка. От устата му се процеждаха кръв и мръсотия. — Да нямаш нищо — повтори тя, прогонвайки лошия спомен, — дори червило.

— Няма значение. Ще ти дам от моите. А и Томи ще бъде много доволен вие с Ерики да сте тук. Той не обича да съм сама. Не се тревожи, скъпа. Сега си в безопасност.

„Съвсем не се чувствам в безопасност — каза си Азадех, ненавиждайки страха, който беше толкова чужд на цялото й възпитание. От страх даже сякаш престана да усеща топлината на водата. — Не съм се чувствала в безопасност, откакто оставихме Ракоци на земята и дори това трая само миг — щастието на бягството от дявола — аз, Ерики и Чарли, невредими. Дори радостта, когато намерихме заредената с бензин кола, за да стигнем до малката писта, не прогони страха ми. Мразя да се страхувам.“