Джеймс Клавел - Вихрушка

Дворът бе заобиколен от високи тухлени здания — Реза шах бе построил университета още през тридесетте години. Преди пет години Ракоци бе прекарал тук пет семестъра. Беше се представял за азербайджанец, макар че в Туде го познаваха, знаеха, че се казва Димитрий Язернов и че е пратен да организира университетски групи. От създаването си досега университетът винаги беше място на раздори, настроения против шаха, въпреки че шах Мохамад, повече от всеки монарх в историята на Персия, щедро подкрепяше образованието. Техеранските студенти бяха авангардът на бунта много преди Хомейни да стана обединяващо ядро.

„Без Хомейни ние никога не бихме успели — помисли си той. — Хомейни беше огънят, около който се скупчихме и се обединихме, за да съборим шаха от трона и да изгоним Съединените щати. Той не е нито немощен старец, нито верски фанатик, както мнозина биха го нарекли, а е безжалостен водач с кристално ясен план, изключително обаяние и огромно влияние сред шиитите — така че вече е време той да отиде при Бога, какъвто никога не е имало.“

Внезапно Ракоци се разсмя.

— Какво има? — попита Фармад.

— Тъкмо си мислех какво ще кажат Хомейни и всички молли, когато открият, че няма Бог и никога не е имало — няма рай, няма ад, няма хурии, а всичко е мит.

Останалите също се разсмяха. Само един не се разсмя — Ибрахим Киаби. У него не беше останал смях — само желание за отмъщение. Когато вчера следобед се прибра, той завари къщата в паника, майка си обляна в сълзи, братята и сестрите си — отчаяни. Току-що беше дошла вестта, че баща му, който беше инженер, е убит от ислямската гвардия до кантората на „Иран Ойл“ в Ахваз, а тялото му е хвърлено на лешоядите.

— Защо? — изкрещя той.

— За престъпления против исляма — отвърна през сълзи чичо му Девар Киаби, който беше донесъл вкъщи ужасната вест. — Така ни казаха те — убийците му. Те са от Абадан — фанатици, повечето неграмотни. Казаха ни още, че бил американски предател, че от много години сътрудничил с враговете на исляма, позволявал им и им помагал да крадат нашия нефт, че…

— Лъжи, само лъжи — изкрещя срещу него Ибрахим. — Баща ми беше против шаха, патриот, вярващ! Кои са тези кучета? Кои? Ще ги изгоря и тях, и бащите им. Как се казват?

— Такава е била Божията воля, Ибрахим — те да направят това. Иншаллах! О, мой бедни братко! Божията воля…

— Няма Бог!

Всички се вторачиха в него ужасени. И Ибрахим за пръв път изрече мисълта, която беше пазил от години, мисълта, подхранвана от приятели студенти, завърнали се от чужбина, от приятели от университета, подклаждани от някои от преподавателите, които никога не я изказваха открито, а само ги насърчаваха да поставят всичко под въпрос.

— „Иншаллах“ е за глупаците — каза той, — проклятие от суеверия, под което да се крият глупците!

— Не бива да казваш това, синко — изплака майка му в ужас. — Иди в джамията, помоли Бога за прошка — твоят баща е мъртъв по Божията воля, нищо повече. Върви в джамията.

— Ще отида — каза той, но в себе си разбра, че животът му се е променил — никой Бог не би могъл да позволи това да се случи. — Кои бяха тези хора, чичо? Опиши ги.

— Просто обикновени хора, Ибрахим, както вече ти казах, повечето от тях по-млади от теб — с тях нямаше нито водач, нито молла, макар че в хеликоптера на чужденците имаше един, който беше дошъл от Бандар-е Делам. Но бедният ми брат умря, проклинайки Хомейни; ако само не се беше връщал от хеликоптерите на чужденците, ако само… но тогава, иншаллах… те така или иначе го чакаха.

— В хеликоптера е имало молла?

— Да, да, имаше.

— Ще отидеш ли в джамията, Ибрахим? — отново го попита майка му.

— Да — отвърна той и за първи път я излъга.

Не му отне много време да намери лидерите на университетската организация на Туде и Димитрий Язернов, да се закълне във вярност, да получи автомат и, най-вече, да ги разпита и да научи името на моллата в хеликоптера. А сега стоеше тук в очакване, в търсене на отмъщение, с вик в душата си против насилието, извършено срещу баща му в името на лъжливия бог.

— Димитрий, да започваме! — каза той, но гневът му бе заглушен от виковете на тълпата.

— Трябва да почакаме, Ибрахим — тихо отговори Ракоци, много доволен, че младежът е с тях. — Не забравяй, че тълпата е само средство за постигане на целта — помни плана!

Когато им го каза преди час, те застинаха от изненада.

— Да нападнем американското посолство?

— Да — спокойно потвърди той, — светкавично, утре или вдругиден. Демонстрацията довечера ще се превърне в тълпа. Посолството е едва на миля и половина. Ще бъде лесно негодуващата тълпа да бъде насочена натам. Какво по-съвършено прикритие бихме могли да желаем за нападението от един бунт? Оставяме муджахидините и федаините на врага да тръгнат срещу привържениците на исляма и да се избиват едни други, а ние вземаме инициативата. Довечера посяваме новите семена. Утре или вдругиден нападаме американското посолство.