Джеймс Клавел - Вихрушка

Моллата Техрани не знаеше какво да прави. В момента, в който очите му се сведоха към микрофона, Макайвър хвърли заповеднически поглед към Саболир.

Онзи моментално загря какво се иска от него, прокашля се за авторитет и каза:

— Комитетът несъмнено ще се вслуша в съвета ви, ваше превъзходителство. Доколкото съм осведомен, утре трябва да посетите и други летища… имате задачата да преброите всички цивилни хеликоптери в своя район, нали?

— Такива са заповедите — кимна моллата. — Утре наистина трябва да посетя още няколко летища с някои членове на моя комитет.

Саболир тежко въздъхна, разигравайки толкова пресилено разочарованието си, че Макайвър замалко не избухна в смях.

— За нещастие едва ли ще ви бъде възможно да ги обиколите всички с кола или пеш, а едновременно с това да бъдете навреме тук, за да посрещнете този самотен самолет, който не по своя вина навлезе във въздушното пространство на Техеран. Вината е на арогантните авиодиспечери в Киш и Исфахан, които са си позволили да издадат разрешение за кацане, без да поискат съвета ви!

— Вярно, вярно — закима моллата. — Те са виновни.

— Ваше превъзходителство Техрани, удобно ли ще ви бъде в седем часа сутринта? — включи се моментално Макайвър. — С радост ще помогнем на комитета, който отговаря за нашето летище. Ще ви дам своя най-добър пилот и по този начин ще разполагате с достатъчно време да… да упражните контрола си тук. Колко души ще пътуват с вас?

— Шест — отвърна моллата, силно привлечен от примамливата идея да изпълни задълженията си сред комфорт и лукс, като истински аятолах. — Това… Това може ли да се уреди?

— Разбира се! — усмихна се Макайвър. — Точно в седем сутринта тук ще ви очаква капитан… Главен капитан Натаниел Лейн с готов за полет 212. Ще бъдем готови да приемем седем души, заедно със съпругите им, разбира се. Вие, като ръководител, ще имате мястото до пилота. Считайте, че всичко е уредено!

През целия си живот моллата беше летял само два пъти — до Англия и обратно със студентски билет втора класа в претъпкана машина на „Иран Еър“. На лицето му цъфна доволна усмивка.

— Добре, точно в седем! — рече той и посегна към микрофона.

Макайвър и Гавалан с нищо не издадоха обзелото ги облекчение, Саболир също остана с каменно лице.

„Такава е била волята на Аллаха — успокои се вътрешно иранецът. — Сега вече си имам съюзник, в случай че на някой му хрумне да ме обвинява. Този скапан молла прие подкуп, нали? Всъщност два — нови очила и безполезен нелегален полет! Такива като него позволяват на коварните англичани да си въобразяват, че вечно могат да ни подкупват с шепа дрънкулки и няколко риала и вечно да смучат от благата на страната ни! Господи, какъв глупак! Сега ще го чуя как дава на чужденците всичко, което поискаха!“

Той хвърли един настоятелен поглед на Макайвър, онзи едва забележимо поклати глава. „Мръсно западно куче! — изруга Саболир наум и отново сведе очи към пода. — Хубавичко си помисли как ще ми се отплатиш за тази услуга!“

Френският клуб в Техеран: 7,10 вечерта.

Гавалан пое чашата с червено вино от облечения в ливрея французин, Макайвър — бялото. Чукнаха се леко и жадно отпиха, изтощени от преживяванията на летището.

— Господи, прекрасно е — въздъхна Макайвър и сложи чашата си на масата. — Моля те, не казвай на Джен, че сме се отбили тук!

— Тя и без това ще разбере, Мак.

— Прав си, нали запазих маса за вечеря… Струваше цяло състояние, но не се знае докога ще можем да си позволяваме и това… — Имаше предвид факта, че всички останали клубове в Техеран вече бяха закрити, а запасите им от алкохол — унищожени.

— Ще можеш, Мак, ще можеш — опита се да го успокои Гавалан. — Не позволявай на онзи молла да ти разваля настроението!

— Де да беше само той! — въздъхна Макайвър. — Ами Армстронг, ами оня мазник Толбът? Но ти си прав, Анди, няма смисъл човек да се тревожи. Ще стане това, което ни е писано…

Гавалан кимна, после погледна приятеля си в очите:

— Мак, ще ти задам един прям въпрос и искам да получа прям отговор: имаш ли желание да напуснеш Иран и да предадеш работата на някой заместник?

Макайвър го погледна недоумяващо.

— Пресвети Боже, откъде пък ти хрумна това? Не, решително не! Сигурно си си помислил, че всички тези неприятности, които ми развалят настроението… Не! — В съзнанието му обаче изведнъж отекна същият въпрос, поставен далеч по-болезнено: нима волята ти отслабва, нима вече не можеш да се справяш? Не е ли време да отстъпиш мястото си на друг? На лицето му се появи малко пресилена усмивка: — Стига, Анди, всичко ще бъде наред!