Джеймс Клавел - Вихрушка

— Добре, извинявай за въпроса. Мисля, че историята с този молла е окуражаваща, като изключим приказките му за „нашите самолети“.

— Това е истината, Анди. Веднага след подписването на договора Валик и партньорите му започнаха да се разпореждат с машините като с тяхна собственост.

— Да благодарим на Бога, че договорът е подписан в Англия и е предмет на британското законодателство — отвърна Гавалан и изведнъж млъкна, отправил поглед към вратата. Момичето беше на около двадесет и пет години, великолепна, съвършена брюнетка. Макайвър проследи погледа му, усмихна се и се изправи:

— Здравей, Саяда — леко се поклони той. — Позволи ми да ти представя Андрю Гавалан… Анди, това е Саяда Бертолин, приятелка на Жан-Люк. Ще се присъединиш ли към нас?

— Благодаря, Мак, но не мога. Обещала съм да играя скуош с една приятелка. Изглеждаш много добре… Радвам се, че се запознах с вас, мистър Гавалан — протегна ръка тя и Анди бавно я пое. — Съжалявам, но трябва да бягам, поздрави Джени!

Седнаха на местата си и Гавалан вдигна пръст към келнера:

— По още чаша от същото, моля. — После се наведе към Макайвър и добави: — От тази птичка ми омекнаха краката, Мак…

— Обикновено е обратното — засмя се Макайвър. — Наистина е много хубава! Ливанка е, работи в посолството на Кувейт… Жан-Люк е луд по нея!

— Мога да го разбера — въздъхна Гавалан и изведнъж млъкна. В заведението влезе Робърт Армстронг в компанията на висок, около петдесетгодишен иранец с твърди черти на лицето. Той леко им кимна и пое нагоре по стълбите към залите за по-интимни срещи. — Все още се питам откъде, по дяволите, ми е познат този… — Млъкна за момент, спомените ясно изплуваха в главата му: — Ами да! Робърт Армстронг, главен резидент на СИД в Каулуун! Поне тогава беше такъв!

— СИД? — разшириха се очите на Макайвър. — Сигурен ли си?

— Да, освен ако не беше от Специалния отдел… Чакай малко… Да, той беше приятел на Иън, там го срещнах — в Голямата къща на върха, а не на надбягванията… Ако правилно си спомням, това стана в нощта, в която неканен се появи Куилън Горнт… Не мога точно да си спомня, но оттогава минаха повече от шестнадесет години!

— Имам чувството, че той те позна в мига, в който те зърна!

— Аз също — призна Гавалан. Допиха чашите си и излязоха, всеки странно разстроен за нещо свое.

Техеранският университет: 7,32 вечерта.

Нахлуването на повече от хиляда студенти левичари в карето на предния двор беше шумно и опасно — имаше прекалено много фракции, прекалено много фанатици и твърде много от тях бяха въоръжени. Беше студено и влажно, все още не се беше стъмнило съвсем, но в полумрака светеха няколко факли и фенери.

Ракоци беше в задните редици, смесен с тълпата, облечен небрежно също като другите, за да изглежда като тях, въпреки че вече бе променил външността си и не беше нито Смит, нито Фьодор Ракоци, руският мюсюлманин и симпатизант на ислямските марксисти, а Димитрий Язернов, съветски представител в Централния комитет на Туде — пост, който заемаше от време на време през изминалите няколко години. Стоеше в единия ъгъл на карето заедно с петима от студентските лидери на Туде, закътан от надигащия се вятър, с преметната през рамо пушка, въоръжен и готов, и чакаше първия изстрел.

— Всеки момент ще се почне — тихо каза той.

— Кого да очистя пръв, Димитрий? — попита го един от студентските водачи.

— Онзи муджахидин, ей онова проклето копеле, дето стои там — отвърна той спокойно и посочи един чернобрад мъж, доста, по-възрастен от околните. — Само че изчакай, Фармад, изчакай да ти дам знак. Той е професионалист от ООП.

Студентите го изгледаха стъписано.

— От ООП? — ахна Фармад. Беше дребничък, с голяма глава и малки интелигентни очи. — Нали ООП са ни приятели! Толкова години ни помагат, обучават ни, дават ни оръжие…

— Но сега поддържат Хомейни — обясни търпеливо Язернов. — Нали той покани Арафат тук идната седмица. Нали предостави Израелската мисия за постоянен техен щаб. ООП може да осигури специалистите, нужни на Базарган и Хомейни за подмяна на израелците и американците — особено в нефтодобива. Нали не искаш Хомейни да се закрепи, а?

— Не, но ООП толкова години…

— Иран не е Палестина. Палестинците нямат работа тук. Кой спечели революцията? Вие, нали? Защо тогава да подарявате победата си на чужденците?

— Но ООП са ни приятели! — настоя Фармад и Ракоци дори се зарадва — беше видял слабостта му, преди да му даде каквато и да било власт.