Джеймс Клавел - Вихрушка

— Бих желала да вярвам в това. Бих желала да вярвам в това като теб — отвърна Азадех. — Не мога да ти опиша колко ужасни бяха онези хора от барикадата на пътя — сякаш се задушавах от омразата им. Защо трябва да ни мразят — мен и Ерики? Какво сме им направили? Абсолютно нищо, и все пак ни мразят.

— Не мисли за тях, скъпа. — Шаразад се прозина. — Всички левичари са луди — обявяват се за мюсюлмани, а в същото време са марксисти. Те са против Бога и затова са прокълнати. А селяните? Селяните са необразовани, както твърде добре знаеш, и повечето от тях са прости. Не се безпокой — това е минало, всичко ще бъде по-добре, ще видиш.

— Надявам се, о, как се надявам да си права. Не искам да бъде по-добре, а просто както си беше — нормално, както винаги си е било.

— О, ще бъде. — Шаразад се чувствуваше толкова доволна, водата беше така копринено гладка, топла и я обгръщаше като майчина утроба. „Само още три дни — помисли си тя, — за да сме сигурни, и тогава Томи ще каже на татко, че да, разбира се, че той иска синове и дъщери, а после, на другия ден — великия ден — аз ще знам със сигурност, макар че съм сигурна и сега. Нали винаги съм била толкова редовна? После ще мога да дам на Томи моя Божи дар и той ще бъде толкова горд…“ — Имамът върши Божието дело. Може ли то да не бъде добро?

— Не знам, Шаразад, но никога в нашата история моллите не са били достойни за доверие — само едни паразити на гърба на селяните.

— Ах, сега е друго — каза й Шаразад, без желание да обсъжда такива сериозни въпроси. — Сега имаме истински водач. Сега за пръв път той владее положението в Иран. Не е ли той най-набожният от всички хора, най-ученият и в исляма, и в правото? Не върши ли той Божието дело? Не постигна ли невъзможното, като изгони шаха и корумпираните му хора, като не позволи на генералите да направят преврат заедно с американците? Татко казва, че сега сме в безопасност повече от всякога.

— Така ли? — Азадех си спомни Ракоци в хеликоптера и неговите думи за Хомейни и разходката му назад в историята. Знаеше, че той говори истината, голямата истина, а тя се нахвърли с нокти върху него, ненавиждаше го, искаше той да умре, защото разбираше, че той би използвал простодушните молли, за да зароби всички останали. — Ти искаш да бъдеш управлявана от законите на исляма от времето на Пророка — отпреди повече от хиляда и петстотин години — задължителен чадор, загуба на трудно завоюваните ни права на гласуване, работа и равенство?

— Не искам нито да гласувам, нито да работя, нито да бъда равна — как може една жена да бъде равна с мъжа? Просто искам да бъда добра съпруга на моя Томи, а в Иран предпочитам на улицата да нося чадор. — Шаразад деликатно прикри още една прозявка, беше сънена от топлината. — Иншаллах, мила Азадех. Разбира се, всичко ще бъде като преди, а татко казва — и още по-чудесно, защото сега ние сме господари на себе си, на нашата земя, нашия нефт и всичко в земята ни. Няма противни чужденци генерали или политици, които да ни презират, няма го лошият шах и отсега нататък ние всички ще заживеем щастливо — ти с твоя Ерики, аз с моя Томи и ще имаме много, много деца. Как другояче може да бъде? Бог е с имама и с нас! Голям късмет имаме. — Шаразад й се усмихна и с обич положи ръце върху бедрата на приятелката си. — Толкова се радвам, че остана с мен, Азадех. Струва ми се, че си в Техеран от сто години.

— Да. — Те бяха приятелки от много години. Първо в Швейцария, където се запознаха в училището, високо в планините, макар че Шаразад остана само един срок — беше се почувствувала нещастна далеч от семейството си и от Иран, — а по-късно в университета в Техеран. И сега, за малко повече от година, понеже и двете се бяха омъжили за чужденци от една и съща компания, те се сближиха още повече, повече от сестри, помагайки си една на друга да се приспособят към нравите на чужденците.

— Понякога просто въобще не разбирам моя Томи, Азадех — споделяше уплашено Шаразад в началото. — Той обича да бъдем сами — искам да кажа, съвсем сами, само той и аз, в празна къща, без нито един слуга — казвал ми е, че обича да бъде съвсем сам, просто да чете, без семейство или деца наоколо, без разговори или приятели. О, понякога това е просто ужасно.

— Ерики е съвсем същият — казваше Азадех. — Чужденците не са като нас — те са много странни. Искам да прекарвам дните си с приятели, деца и семейство, но Ерики не иска. Добре е, че Ерики и Томи работят през деня — ти имаш по-голям късмет. Томи го няма за по две седмици и през това време можеш да бъдеш нормална. Още нещо — нали знаеш, Шаразад, трябваха ми месеци, за да свикна да спя в легло като…