Джеймс Клавел - Вихрушка

Откъм къщата долетя приглушен смях, примесен с възбудените крясъци на онези, които се къпеха в кристалните води на езерото. Къщата изглеждаше не на място в тази усамотена местност — модерна и светла вила с четири спални и отделно помещение за слугите, построена на малко възвишение, от което се разкриваше прекрасна гледка към езерото и бента. На километри наоколо нямаше други постройки, бистрите води бяха заобиколени от голи, тук-там обсипани с храсталаци възвишения. Единственият път се виеше току край водата и се виждаше надалеч, по-лесен беше достъпът по въздуха — с хеликоптер или малък самолет, който би могъл да кацне на тясната прашна писта.

„Тук едва ли би могъл да кацне двумоторен самолет, колкото и малък да е — помисли си Локхарт, когато видя пистата за пръв път. — Трябва да е едномоторен и да кацне още при първия заход, местността не дава възможност за издигане и повторно кръжене. Но като място за криене няма грешка, това трябва да се признае…“

Али се изправи и се протегна.

Бяха пристигнали сутринта, полетът дотук беше минал без произшествия. Генерал Селади даваше заповеди и съвети, които Али леко видоизменяше. В резултат на това Локхарт летеше ниско над пресечената местност, заобикаляйки отдалеч проходи и населени места. Радиостанцията им беше включена на приемане през цялото време на полета, но единственото излъчено в ефир съобщение беше от Исфахан и се отнасяше до хеликоптер 212, пълен с предатели, насочили се на юг. Съобщението беше повторено няколко пъти и в него упорито се настояваше машината да бъде свалена веднага щом я забележат.

— Не споменават нито имената ни, нито регистрационния номер! — възбудено подхвърли Али. — Сигурно са забравили да го запишат!

— Какво значение има това, по дяволите? — отвърна Локхарт. — Ние положително сме единственият 212 във въздуха!

— Няма значение. Не се издигайте на повече от тридесет-четиридесет метра, дръжте посока запад.

Локхарт очакваше да се насочат към Бандар-е Делам на юг и изненадано го погледна:

— Къде отиваме?

— Забравете за компаса. Оттук нататък ще следвате моите инструкции.

— Къде отиваме?

— В Багдад — засмя се Али.

Никой не спомена за крайната точка на полета, докато не се подготвиха за кацане. Бяха изминали около двеста мили от Исфахан, на ниска височина и при постоянен насрещен вятър, който значително увеличи разхода на гориво. Последните минути стрелките на резервоарите показваха плътно нула и Али отправи мълчалива молитва към своя Бог.

— Наложи ли се да кацнем в тази пустош, тук ще си останем! — предупреди го Локхарт. — Какво ще правим с горивото?

— Там, където отиваме, има колкото щеш — отвърна Али, а в следващата секунда пред очите им се разкри синята шир на езерото и той възкликна: — Слава на Аллаха!

Локхарт мълчаливо се присъедини към молитвата му и побърза да кацне. Непосредствено до площадката за хеликоптери имаше вкопан в земята резервоар за пет хиляди галона, а под навеса — най-необходимите инструменти за поправка на гуми и компресор за помпане. Край стената имаше специален рафт за водни ски и оборудване за лодки.

— На кого е всичко това? — попита Локхарт, след като двамата с Али изтикаха машината под навеса.

— Тук обичаше да си почива генералът от имперските ВВС Хасаин Ариани, всичко това е негово — отвърна Али и махна към окачените под покрива платна за делтапланер.

Локхарт тихо подсвирна. Ариани беше легендарният началник на иранските ВВС, който, според слуховете, бил доверено лице и дясна ръка на шаха, женен за една от сестрите му. Преди две години загина при полет с делтапланер.

— Тук ли загина? — попита Локхарт.

— Да — отвърна Али и махна към противоположния край на езерото. — Казват, че попаднал на въздушно течение и се размазал в онези скали.

— Казват? — погледна го изпитателно Локхарт. — Значи вие не вярвате в това?

— Не вярвам, разбира се. Всички пилоти знаят, че той беше убит.

— Минирали са делтапланера?

— Не зная — сви рамене Али. — Но той беше твърде добър пилот и още по-добър с делтапланера, за да позволи да го увлече някакво въздушно течение. Освен това беше много предпазлив и никога не би летял при лоши метеорологични условия.

Иранецът излезе на слънце. Локхарт го последва. Отдолу долитаха виковете на офицерите, сред тях се долавяха веселите писъци на децата на Валик.

— За излитане използваше скутер — продължи Али. — Слагаше си къси водни ски и се държеше за дълго въже, теглено от скутера. Когато скоростта ставаше достатъчна, откачаше ските и се вдигаше във въздуха, често на повече от петстотин метра височина. После правеше спираловидни кръгове и се приземяваше на сантиметри от онова мостче там…