Джеймс Клавел - Вихрушка

Затаки пусна странна усмивка и поклати глава:

— Благодаря, пилот, но предпочитам да се храня с хората си — отвърна на английски той. — А довечера двамата ще си поговорим.

— Както желаете — рече Старк и скочи от кабината. — Ей онова бунгало е моят дом, полковник. Винаги сте добре дошъл.

Затаки благодари и си тръгна, побутвайки пред себе си Вазари. Еър и Мануела се доближиха до Старк.

— Когато този тип натисна спусъка си помислих, че… — Мануела млъкна за миг, стисна ръката му и добави на фарси: — Любими, денят стана прекрасен в мига, в който се върна!

— За мен също — усмихна й се Старк.

— Какво се случи в Бандар-е Делам? — премина на английски тя.

— Стана страхотна битка между хората на Затаки и някакви други мръсници, но… — Старк млъкна и зяпна от изненада, видял как Мануела пуска ръката му и хуква към бунгалото. — Какво става, по дяволите?

— Чилито! — отвърна тичешком тя. — Забравих го на огъня!

— Боже Господи! — промърмори Еър. — Мислех си, че всеки миг ще ни застрелят!

— Ще ядем чили, така ли? — усмихна се широко Старк.

— Да. Кажи какво стана в Бандар-е Делам, за Бога!

— Ами, нищо особено… Тези типове започнаха да се стрелят като откачени, аз се прикрих край един хангар и тръгнах да видя какво е положението с фургона. Точно тогава видях как Джон Тайрър пада улучен и изведнъж превъртях. Грабнах автомата от ръцете на някакъв пикльо с едва набола брадичка и ги почнах… не ти е работа! Само не казвай на Мануела, моля те! — На лицето му се появи усмивка: — А и Руди е страхотен тип! Веднага се присъедини към мен и двамата им видяхме сметката! Съвсем като Бъч Касиди и Сънданс Кид!

— Вие нямате акъл!

— Вярно е, но все пак успяхме да се доберем до Джон и да го измъкнем от огъня. После от хангара изскочи Затаки с хората си, заръсиха с куршуми всичко наоколо и изведнъж спряха… Бяха им се свършили пълнителите и не можеш да си представиш колко беззащитни изглеждаха! — Той сви рамене и добави: — Ние с Руди решихме, че не е честно да се убиват беззащитни хора, затова пуснахме по един ред над главите на нападателите. Тоя тип схваща бързо и веднага успя да се покрие заедно с цялата банда… Това е — отново сви рамене той, после вдигна нос и подуши въздуха: — Май наистина ще ядем чили, а, Фреди?

— Да, ако не е прегоряло на печката. И това е всичко, така ли?

— Да. Когато стрелбата спря, реши, че ще е най-добре веднага да излитаме за Ковис, за да използуваме умението на доктор Нът. Моллата изглеждаше зле, а аз се страхувах за Джон. Затаки прие, и без това трябвало да се добере до Исфахан. А радиото се развали по пътя, аз те чувах, но не можех да предавам. Няма за какво да се тревожиш, всичко вече отмина…

Еър го гледаше как жадно души въздуха и си мислеше, че психопат като Затаки едва ли ще се отблагодари на Старк по същия начин, едва ли ще се ангажира да спаси живота му…

Американецът отвори вратата на бунгалото и веднага се потопи в аромата на вкусното ястие, което му напомни за родния Тексас, тази благословена от Бога земя! Мануела вече му беше приготвила питието — точно такова, каквото го обичаше. Но той не отпи, а прекрачи в кухнята, взе голямата дървена лъжица и опита гозбата. Мануела го наблюдаваше със затаен дъх. Той отново опита, после се управи и широка усмивка озари лицето му.

— Страхотно! Никога не съм вкусвал по-прекрасно нещо!

Дез Дам: 4,31 следобед.

Хеликоптерът на Локхарт беше паркиран пред навес, който преминаваше в малък хангар. Площадката беше равно павирана, от другата й страна беше къщата. Той се беше покатерил на покрива и внимателно проверяваше откритите лагери на главното витло. Доволен от видяното, скочи на земята и избърса с парцал изцапаните си с грес ръце.

— Наред ли е всичко? — попита го Али Абаси, изтегнал се под гальовните лъчи на слънцето.

Али Абаси беше младият, изключително красив ирански пилот, който му помогна да избяга от Военновъздушната база в Исфахан рано сутринта и по време на целия полет беше седял на предната седалка до него.

— Абсолютно — отвърна Локхарт. — Готов е да скочи и да затанцува.

Денят беше прекрасен, по небето нямаше нито едно облаче, въздухът беше топъл и приятен. След около час и нещо слънцето щеше да залезе и температурата щеше да спадне с двадесетина градуса, но това нямаше значение. Том знаеше, че няма да мръзне, тъй като генералите винаги се грижат добре за себе си и за тези, които са необходими за тяхното оцеляване. „За момента съм необходим на Валик и генерал Селади, но само за момента“ — напомни си той.