Тили Багшоу - Дуел

Пренебрегвайки протестите на дъщеря си — проклетото дете можеше да спечели олимпиада по цупене, ако решеше, Линда внимателно откачи диадемата и я постави нежно в подплатената й кутия.

— Мога ли вече да вървя? — попита Мили мрачно. — Татко може да има нужда от помощ. А и искам да видя Звездата на Витлеем преди Лесна победа да я опъне.

— Е, добре — отвърна Линда примирено.

Искаше й се Мили да положи известни усилия да прикрие безсрамния си интерес към неприличните подробности в развъждането на коне. Но откак й се бе наложило да се откаже от ездата, момичето бе откачило на тема коневъдство. Никой не обичаше да слуша единствената си дъщеря да говори за качеството на конската сперма или предимствата и недостатъците на изкуствените вагини. Достатъчно лошо бе, когато Сесил го правеше.

— Но не бъди досадна — извика тя на гърба на Мили, която се отдалечаваше бързо. — И ако ти се наложи да се справяш с конете, моля те, внимавай да не се насиниш някъде, където ще се вижда. Не искам да приличаш на слугиня на бала. Мили? Чуваш ли ме? Мили!

Беше прекалено късно. Неудържимо привлечена от конюшните, Мили вече бе изчезнала.

Навън валеше упорито. Конър, най-новият коняр, метеше мократа кал с твърда метла.

— Добро утро — поздрави го Мили жизнерадостно.

Той се изчерви и промърмори нещо като „здрасти“. Конър също бе на седемнадесет години и страхотно си падаше по дъщерята на боса. Не че Мили някога го бе забелязала. Родена мъжкарана, тя все още не бе започнала да проявява интерес към момчетата, за разочарование на майка си. С изключение на Франки Детори и последния сексапилен жокей Роби Пембъртън, чиито плакати висяха над леглото й, единствените мъжкари, от които Мили се интересуваше, бяха четирикраки и споделяха страстта й към ментови бонбони и бучки захар.

— Точно навреме — поздрави я приятелски Нанси Макинтош, главната ветеринарка на Нюуелс. — О, между другото, имам лоша новина. Рейчъл е тук с баща си.

— Шегуваш се! — извика Мили свирепо. — Откога тая крава идва на опложданията?

— Не знам — сви рамене Нанси. — Но сега е тук и се разхожда наоколо като кралица.

Зад Нанси стояха Пабло, конярят на Аржентина, и Дейви Дънлоп, носител на титлата „мияч на пениси“. И двамата се ухилиха, когато видяха Мили. Целият персонал на Нюуелс харесваше дъщерята на шефа. За разлика от брат си Джаспър, Мили никога не беше груба и арогантна и знаеше достатъчно за конете, за да е полезна в конюшните.

От деня, когато порасна достатъчно, за да успее да се изкатери на седлото, макар и с помощта на столче, тя бе луда на тема коне. Израснала в престижна ферма — клиентите на баща й идваха от целия свят, от Дъблин до Дубай и от Кентъки до Кемптън — мечтаеше един ден лично да печели състезания.

Но това беше преди злополуката да промени всичко.

Мили не помнеше нищо от онзи съдбовен ден преди две години — падането й с главата надолу, шестте минути, в които лекарите трескаво, но безплодно се бяха мъчили да я върнат в съзнание, баща й, седнал в линейката с посивяло лице и хванал ръката й. Струваше й се, че всичко това се е случило на друг човек, а не на самата нея.

До онзи момент ездата бе нейният живот, а бъдещето й — надбягванията. Любимото момиче на татко, тя бе постоянната сянка на Сесил и вечно молеше да го придружава в командировките му. Не че той се нуждаеше от дълго убеждаване. Обожаваше дъщеря си и обичаше да я гледа как безстрашно язди огромни коне и се носи щастливо из полята на Нюуелс, крещейки от удоволствие.

От ранна възраст бе ясно, че Мили е изключително талантлива ездачка. След като взе първите места във всички местни състезания, Мили започна да участва на районно и дори национално ниво, задминавайки категорично останалите млади ездачи от Нюмаркет, включително и Рейчъл Дилейни. Най-големият й триумф бе наградата „Най-обещаващ млад ездач“, когато бе едва на четиринадесет години. Титлата вгорчи живота на Рейчъл много повече, отколкото Мили можеше да се надява.

Сесил я бе подтикнал да участва в тридневното състезание. Мили не беше съгласна отначало, тъй като това означаваше да пропусне страхотно надбягване в Нюмаркет. Но баща й я бе убедил, че е разумно да обогати способностите си. И тя, винаги щастлива да го зарадва, го бе послушала.

Всичко, за което Сесил можеше да мисли на път към болницата, докато животът на любимата му дъщеря се държеше на косъм, бе, че ако тя умре, той щеше да е виновен. И когато лекарите му съобщиха, че Мили ще се оправи, той се зарадва безумно. Стори му се, че му дават втори шанс. Шанс да я защитава и предпазва като добър баща. А това означаваше никаква езда вече. Никога.