Тили Багшоу - Дуел

— Стига бе — ухили се Боби вбесяващо, като разкри идеалните си бели зъби. — Мираж всъщност принадлежи на господин Бремо, нали?

Гласът му бе плътен и нисък, със силен западняшки акцент, който успокояваше конете и влудяваше жените. За съжаление явно имаше обратен ефект върху разгневения французин, който заподскача ядосано като гущер върху горещ пясък.

— Господин Бремо ме нае да свърша определена работа, а ти правиш това невъзможно — продължи Боби. — Бих искал да си тръгнеш.

— Как смееш!

Анри побесня. За кого, по дяволите, се мислеше този нагъл янки, който се бе вмъкнал в конюшнята му и сега му даваше акъл как да се справи с новата кобила? Ако Боби не беше метър и деветдесет и със здрави каубойски мускули, щеше да го халоса. Но не смееше, а това едва не го докара до инфаркт.

— Арогантно малко лайно — изврещя Анри. — Какво, мамка ти, знаеш за Мираж? Тук си от четири дни и какво постигна с нея? Абсолютно нищо, сладурче. Нищо — буквално се запени от ярост французинът. — Казвам ти, че тя има нужда от пръчка. Как се казваше на английски? Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата, нали?

Анри протегна ръка към застаналия наблизо коняр и грабна зловещия му кожен камшик. Беше от френските уреди за изтезания с няколко кожени ленти, краищата на които бяха със стоманени връхчета. Треньорът се приближи към изтощената кобила, размахвайки камшика заплашително. Мираж потръпна и изцвили ужасено.

Боби безмълвно пристъпи напред, за да защити животното, и запречи пътя на Анри с едрото си тяло.

— Не я докосвай.

Говореше толкова тихо, че едва ли не шепнеше, но тонът му бе достатъчно заплашителен да закове Дювал на място. В продължение на няколко секунди двамата мъже стояха неподвижно, като Анри бе приковал изпълнен с омраза поглед в Боби. Накрая стана ясно, че арогантният американец няма да помръдне, а Анри имаше нужда от подкрепление. Той се завъртя ядосано на пети и тръгна към къщата, като метна камшика на земята.

— Паскал ще има какво да каже по въпроса — промърмори той. — Абсолютно гадно неуважение…

След като Дювал изчезна, а конярите се отдалечиха, несъмнено нетърпеливи да разпространят клюката за избухването на треньора, Боби се върна при Мираж.

— Всичко е наред, дете — прошепна той, като я погали нежно между ушите и незабавно усети как животното се успокои под опитните му пръсти. — Не се тревожи. Няма да му позволя да те нарани.

Той притисна лице към врата й и вдъхна аромата на конска грива и пот, който винаги го успокояваше.

Дювал беше задник. Искаше му се да вземе Мираж със себе си в Калифорния, за да я защити завинаги от жестокостта на мръсника. Но това бе един от недостатъците на работата му: в мига, когато се сближеше с коня и спечелеше доверието му, трябваше да си тръгне.

Разбира се, хиляди пъти преди се бе изправял пред същия проблем.

Но все още го болеше и му беше мъчно. За Мираж повече, отколкото за останалите.

Няколко часа по-късно, отпуснат във ваната на луксозния си апартамент в къщата, той се зачуди как щеше да обясни стълкновението на Бремо, когато собственикът се прибереше от Париж на сутринта.

Чувстваше, че му остават само броени дни, за да обязди Мираж напълно. Но колкото и да му бе неприятно да признае, в думите на Дювал имаше логика. Мираж още не бе готова за сериозен напредък. Не искаше да я предава отново на жестокия режим на французина и знаеше със сигурност, че това щеше да я отблъсне, но си оставаше фактът, че Мираж все още наблягаше на левия си крак при завоите. Досега трябваше да се е справил с проблема, ала не беше успял, а това го подлудяваше.

Боби изскочи от горещата, ухаеща на лавандула вода, избърса се, върза кърпата около кръста си и се приближи до прозореца. Отвори тежките дървени капаци и надникна навън. Имението на Бремо на хълмовете над Раматуел, близо до Сен Тропе, беше зашеметяващо красиво. Къщата бе от седемнадесети век, а конюшните бяха построени около бившата винарна. Тази част от Вар бе обсипана с лозя. Безкрайните спретнати редици с грозде придаваха на пейзажа симетричен вид, който му напомняше за Напа.

Той затвори очи за момент и вдъхна топлия вечерен въздух, изпълнен с аромат на мед, смесен с миризмата на коне и кожа, която винаги го караше да се чувства у дома, където и да се намираше. В далечината отекваше мекото цвилене на конете на Бремо, които се мъчеха да заглушат какофонията на цикадите.

Рай.

Боби си мечтаеше да тренира коне, великолепни и със силен дух като Мираж, в ранчото си в Калифорния. Отдавна се бе отказал да говори за мечтите си с баща си, тъй като разговорите им винаги приключваха с крясъци, но когато беше сам, продължаваше да си фантазира.