Тили Багшоу - Дуел

Тя обичаше малкото си момченце, но се бе озовала в Калифорния в началото на седемдесетте — ерата на свободната любов и евтината дрога, а бе едва на седемнадесет. И така, Боби прекара първите си десет години, като пътуваше с майка си от една хипарска комуна към друга и никога не оставаше на едно място достатъчно дълго, за да пусне корени или да си създаде приятели в училище.

Понякога Даяна изчезваше за месеци, обикновено на мотора на някой страшен на вид тип. Ужасен, че си е отишла завинаги, Боби едва се примиряваше с факта, че далечните му роднини си го предаваха един на друг като нежелан пакет. Най-после майка му се завръщаше, разочарована от поредния рокер, и започваше да целува сина си и да му обещава, че подобно нещо няма да се повтори. Но вече бе прекалено късно. Боби бе научил два важни житейски урока: хората, изпълнени с обич, са рискована работа, а единственият, на когото можеше да разчита изцяло, бе самият той.

Малко след десетия рожден ден на Боби, фалирала и изтощена, Даяна реши да погостува на Ханк Камерън.

Боби никога нямаше да забрави посещението в Хайуд в онзи ден. За първи път видя имота, който един ден щеше да му принадлежи, и не можеше да повярва на очите си. Седнал на предната седалка на очукания „Фолксваген“ бус на майка си, той гледаше възхитено зелените хълмове, които се простираха до хоризонта. И по цялата изумруденозелена шир пасяха стада и си търсеха сянка под древните кипариси чак долу до реката, която се виеше до частния път, буйна и красива като поток от разтопено сребро. Дори във въображението си в дългите самотни нощи, когато лежеше и си фантазираше за митичния Хайуд, Боби не си бе виждал нещо толкова красиво.

Ханк, разбира се, не бе особено щастлив, когато ги видя.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — излая той, когато Даяна слезе от буса, повлякла по петите си мърлявия си кльощав син.

Боби не бе очаквал подобно посрещане от бащата, когото си бе представял като романтичен герой. Но реши да не размишлява по въпроса. Вече бе свикнал да е нежелан гост и прояви търпение, когато Даяна заяви, че го оставя тук за лятото, тъй като смята да си потърси работа в Санта Барбара.

— Оставяш го тук? При мен? Не говориш сериозно — заекна Ханк изненадано. — Не знам какво да правя с него.

— Така ли? — ухили се Даяна и се настани обратно в буса. — Е, ако искаш да знаеш, и аз нямах представа, когато бях само на седемнадесет години, а ти ме отпрати. Но все пак се справихме, нали, Боби? Сега е твой ред.

Докато двамата му родители се разправяха, Боби стоеше спокойно на стъпалата към терасата до малкия си куфар, където бяха прибрани всичките му вещи. Изтърпя скандала небрежно, но запомни прощалните думи на майка си.

— Той е твой син, Ханк — извика тя през прозореца на колата. — Оправяй се с него.

И Ханк се справи с положението, като напълно пренебрегна сина си.

— Ти си върши твоето, хлапе — каза той, като въведе Боби в новата му спалня, — а аз ще си върша моето.

И през следващите тринадесет години нещата продължиха по същия начин. Боби никога вече не заживя с майка си, макар че тя го посещаваше от време на време или го канеше в Санта Барбара за рождения му ден или Коледа. Но разочарованието му от факта, че майка му го бе изоставила, както и от липсата на бащинска грижовност от страна на Ханк, бе компенсирано от вълшебството на Хайуд. Още преди лятото да свърши, Боби бе станал близък приятел с децата на работниците в ранчото. А най-важното бе, че откри онова, което щеше да се превърне в любовта на живота му — конете.

За първи път в живота си се чувстваше на мястото си. Това бе домът му.

Той се плъзна елегантно от гърба на Мираж и свали шапката си, автоматичен жест на учтивост, който контрастираше с намръщеното му лице, когато се приближи до Анри.

— Какъв е проблемът? — попита, като подаде юздите на чакащия коняр и се вторачи мрачно във френския треньор.

Дори без шапка издокараният в избелели джинси и каубойски ботуши Боби бе около петнадесет сантиметра по-висок от Анри и изглеждаше заплашително.

— Нарушаваш концентрацията ми — рязко добави той. — Мисля, че трябва да си тръгнеш.

Раздразненият Дювал почервеня като домат. Боби, който цял живот бе разочарован от възрастните, не изпитваше абсолютно никакво уважение към авторитета им. Това винаги бе вбесявало баща му и не го правеше любимец на треньорите, които си бяха трудно и арогантно племе.

— Мислиш, че трябва да си тръгна? — Анри не можа да повярва на ушите си. — Това е мой кон, господин Камерън. Разбра ли? Мой!